— Няколко думи от страна на Сатън и приятелско махване с ръка на дубльора от разстояние ще бъде достатъчно — отвърна Фосет, въодушевен от вятърничавата си идея.
Симънс закова поглед във Фосет.
— Кога най-бързо ще можеш да подготвиш двамата?
— Още утре сутринта. Призори всъщност. Репортерите са нощни птици. Те обикалят в очакване на вечерните новини, за да съобщят нещо. Преди изгрев-слънце още не са във форма.
Оутс погледна към Меткалф и Симънс.
— Е, какво мислите вие?
— Трябва да подхвърлим на журналистите кокал, преди да са се отегчили и почнат да слухтят — отвърна Симънс. — Аз съм за.
— Това е единствената ни тактика да печелим време — кимна в знак на съгласие Меткалф.
Фосет стана и погледна часовника си.
— Ако тръгна сега за военновъздушната база „Андрюс“, ще пристигна във фермата след четири часа. Ще имам достатъчно време да уредя подробностите с Томпсън и да направя изявление пред журналистическото тяло.
Ръката на Фосет замръзна върху топката на бравата, когато гласът на Оутс промуши стаята като с щик:
— Да не оплескаш нещо, Дан. За бога, гледай да не оплескаш нещо!
36.
Владимир Полевой настигна съветския ръководител Антонов, който крачеше край външната стена на Кремъл, следван от телохранителите си. Групата вървеше покрай сектора, където бяха погребани героите на Съветския съюз. Времето беше необичайно топло и Антонов бе преметнал сакото си върху едната си ръка.
— Възползвате се от този хубав летен ден, а? — подхвана разговор Полевой, докато се приближаваше.
Антонов се обърна. Беше млад за руски държавен глава — шейсет и две годишен — и имаше стегната походка.
— Навън е по-приятно, отколкото да си прахосвам времето зад бюро — рече той и кимна рязко.
Двамата закрачиха известно време в мълчание. Полевой изчакваше знак или дума, която да му подскаже, че Антонов е готов за служебен разговор. Антонов се спря пред малка плоча, отбелязваща вечното жилище на Сталин.
— Познаваше ли го? — попита той.
Полевой поклати глава и отвърна:
— Бях на доста ниско стъпало на партийната стълбица, за да ме забележи.
Лицето на Антонов се изопна и той смотолеви с глас, издаващ напрежение:
— Бил си щастливец. — После тръгна отново, попивайки с носна кърпа потта по врата си.
Полевой разбра, че шефът му не е в настроение за празни приказки и мина направо на въпроса.
— Май че проектът „Хъкълбери Фин“ е на път да се пропука.
— В какъв смисъл? — попита с неохота Антонов.
— Оказа се, че един от нашите агенти, отговарящ за сигурността на служителите ни в Обединените нации, е изчезнал.
— Какво общо има това с „Хъкълбери Фин“?
— Изчезнал е, докато е следил доктор Луговой.
— Има ли вероятност да е станал изменник?
— Не вярвам.
Антонов спря насред крачка и погледна сурово Полевой.
— Ще бъде катастрофално за операцията ни, ако той е минал на страната на американците.
— Лично гарантирам за Пол Суворов — заяви решително Полевой. — Залагам си честта за предаността му.
— Това име ми е познато.
— Той е син на Виктор Суворов, специалиста по земеделието.
Антонов като че ли се поуспокои малко.
— Виктор е предан член на партията.
— Както и синът му — добави Полевой. — Ако не и по-предан.
— Какво мислиш, че е станало с него?
— Подозирам, че е успял по някакъв начин да мине за член от екипа психолози на Луговой и хората на мадам Бугейнвил са го взели заедно с тях.
— Значи имаме човек от охраната отвътре.
— Това е само предположение. Не разполагаме с доказателства.
— Той знае ли нещо?
— Абсолютно нищо — отсече недвусмислено Полевой. — Евентуалното му попадане там ще е чиста случайност.
— Грешка е било следенето на Луговой.
Полевой пое дълбоко въздух.
— ФБР следи изкъсо нашите делегати в Обединените нации. Ако бяхме допуснали доктор Луговой и неговите психолози да се разхождат свободно из Ню Йорк, без агентите ни по сигурността да са по петите им, американците щяха да се усъмнят.
— Излиза, че те следят нас как следим нашите хора.