— А какви имена са имали преди това?
— Според изложението на моите приятели бригадирът твърдял, че всичките им първоначални характерни особености били заличени.
— Излиза, като че някой си е направил флотилия от отвлечени кораби.
— Евтин и мръсен начин да въртиш бизнес.
— Нещо ново за търговската централа на дружеството?
— Там вратата е все още затворена — отвърна Пърлмутър. — Пенсионираният бригадир обаче казал, че след като корабите били готови да бъдат пуснати на вода, някакъв тузар почнал да идва, за да ги инспектира.
— Нещо друго? — Пит стана от леглото.
— Това е засега.
— Трябва да има още нещо — физически данни, име, от тоя род.
— Чакай пак да погледна изложението.
Пит чу шумолене на хартия и мънкащия глас на Пърлмутър.
— А, ето, слушай! „Високопоставената личност пристигнала с огромна черна лимузина.“ Не е спомената марката. „Бил висок за кореец…“
— Кореец ли?
— Така пише — рече Пърлмутър. — И още, че говорел корейски с американски акцент.
Забулената фигура в съня на Пит се приближи с крачка към него.
— Сейнт Джулиън, свършил си добра работа.
— Съжалявам, че не можах да доведа нещата докрай.
— Ти ни донесе първото просветление.
— Спипай това мръсно копеле, Дърк.
— Такива са ми намеренията.
— Ако имаш нужда от мен, аз съм насреща с най-голяма охота.
— Благодаря ти, Сейнт Джулиън.
Пит отиде до гардероба, облече късо кимоно и върза колана му на възел. После затътри крака до кухнята, наля си плодов сок с тъмен ром и набра телефонен номер.
След няколко позвънявания се обади безизразен глас:
— Дааа?
— Хирам, размърдай компютъра си. Имам нова задача за теб.
38.
Суворов чувстваше стомаха си вързан на стегнат възел от напрежение. По-голямата част от вечерта той прекара в стаята за наблюдение на процесите и разговаряше за незначителни неща с двамата психолози, които боравеха с телеизмервателната апаратура, разправяше им вицове, носеше им кафе от кухнята. Психолозите изобщо не забелязваха, че погледът на Суворов рядко се отклоняваше от цифровия часовник на стената.
В 11:20 часа преди полунощ в помещението влезе Луговой и направи обичайната си проверка на аналоговите данни за състоянието на президента. В 11:38 той се обърна към Суворов.
— Ще пийнете ли с мен чаша портвайн, капитане?
— Тази вечер не — отвърна Суворов и направи болезнена физиономия. — Имам проблеми с храносмилането. По-късно ще се задоволя с чаша мляко.
— Както желаете — отвърна любезно Луговой. — Тогава ще се видим утре на закуска.
Десет минути след като Луговой си тръгна, Суворов забеляза леко помръдване върху екрана на един от телевизионните монитори. Отначало движението бе почти незабележимо, но след малко един от психолозите също го видя.
— По дяволите! — възкликна той.
— Какво, нещо не е наред ли? — попита колегата му.
— Сенатор Ларимър… се разбужда.
— Не може да бъде!
— Не виждам нищо — обади се Суворов и пристъпи по-близо.
— Неговата алфа-активност се проявява във вид на ясно изразена поредица от вълни на девет-десет интервала в секунда, нещо което не би трябвало да се получава, след като е програмиран на състояние сън.
— Вълните на вицепрезидента Марголин също зачестяват.
— Най-добре е да повикаме доктор Луговой…
Едва изрекъл тези думи и Суворов го прекъсна със свиреп саблен удар в основата на черепа. Почти в същия миг отметна другата си ръка и нанесе подобен удар в гръкляна на колегата му и спука трахеята му.
Преди още жертвите му да се стоварят на пода, Суворов хладнокръвно погледна часовника. Трепкащите червени цифри показваха 11:49 — единайсет минути преди времето, когато според графика Луговой трябваше да излезе от лабораторията и да се качи в асансьора. Суворов бе репетирал действията си многократно и бе оставил не повече от две минути за непредвидени забавяния.
Той прекрачи двете безжизнени тела и се втурна от стаята с мониторите в отделението, където се намираха субектите в своите пашкули. Той дръпна резето на третия пашкул, отвори капака и надникна вътре.