Асансьорът спря гладко и вратите му се отвориха автоматически. Отвън нахлу тежка вълна топъл въздух. Единствената светлина се процеждаше от три слаби жълти крушки, увиснали на жицата като болнави светулки. Въздухът беше влажен, спарен и миришеше на дизелово гориво и гниеща растителност.
На три метра от тях стояха двама мъже, увлечени в разговор, и чакаха Луговой да им представи доклад за програмирания ход на работата му. Те извърнаха глави и се вгледаха очаквателно в тъмния асансьор. Единият носеше дипломатическо куфарче. Другата подробност, която забеляза Суворов, преди да стреля по два пъти в гърдите им, беше азиатската форма на очите им.
Той обви свободната си ръка около кръста на Моран и го повлече по пода, който, доколкото успя да види, беше от ръждясала ламарина. После изрита Ларимър пред себе си, както би постъпил със завърнало се разкайващо се куче, избягало от къщи. Сенаторът се олюля като пиян — още му се повръщаше, за да възрази, още се чувстваше зашеметен, за да се съпротивлява.
Суворов пъхна пистолета в колана си и хвана Ларимър под мишница, за да го води. Усети кожата на пръстите си настръхнала и лепкава. Суворов се надяваше сърцето на стария законодател да издържи.
Тежка верига препречи пътя му и той изруга. Спря и се вгледа в оградената рампа, която се простираше в мрака. Изпита чувството, че се намира в сауна; дрехите му прогизнаха от пот, косата му бе полепнала по челото и слепоочията. Спъна се и едва не падна, но успя да запази равновесие и да не се просне върху кръстосаните летви на рампата.
Инертното тегло на Моран ставаше все по-тежък товар и Суворов чувстваше, че силите му се изчерпват. Вече се съмняваше, че ще може да мъкне конгресмена до оставащите петдесетина метра.
Най-сетне излязоха от тунелообразната рампа и се озоваха навън в нощта. Суворов погледна нагоре и с облекчение видя кристалночисто небе, осеяно със звезди. Почувства краката си върху чакълеста пътека — наоколо не се виждаше никаква светлина. В мрака от лявата си страна едва успя да различи очертания на кола. Той тръшна Ларимър в канавката край пътя, стовари на земята Моран като чувал с картофи и предпазливо заобиколи колата, приближавайки я откъм задницата й.
Наоколо нямаше нищо, което да хвърля сянка и той се смръзна на място, за да се ослуша. Двигателят на колата работеше, от радиото вътре се чуваше музика. Прозорците бяха плътно затворени и Суворов правилно предположи, че климатичната инсталация е включена.
Той се приведе и безшумно, като котарак, запристъпва към колата, внимавайки отражението му да не попадне в страничното огледало на вратата. Вътрешността на колата беше толкова тъмна, че не се виждаше нищо, освен една неясна фигура зад волана. Ако имаше и други, единственият съюзник на Суворов щеше да бъде изненадата.
Колата беше лимузина с дълго купе, толкова дълго, че Суворов го оприличи на жилищен блок. По изпъкналите букви върху задната част на багажника разбра, че е кадилак. Никога не беше карал такава марка, но се надяваше да няма трудности с бутоните и управлението й.
Опипващите му пръсти намериха дръжката на вратата. Той си пое дълбоко дъх и отвори вратата. Лампичката на купето светна и мъжът на предната седалка обърна глава и отвори уста да извика. Суворов стреля в него два пъти; куршумите с кухи, сребърни върхове се забиха в гръдния му кош под мишницата.
Преди още да рукне кръв, Суворов издърпа тялото на шофьора от колата и го търкулна встрани от колелата. После грубо натика Ларимър и Моран на задната седалка. Двамата мъже бяха загубили одеялата си по пътя, но тъй като се намираха в много дълбок шок, те нито забелязваха, нито чувстваха нужда от тях. Вече не бяха властните представители от Капитолийския хълм и изглеждаха безпомощни като деца, загубили се в гората.
Суворов включи лоста на скоростната кутия и натисна докрай педала за скоростта с такава ярост, че задните гуми се завъртяха бясно и в продължение на петдесет метра хвърляха чакъл наоколо, преди да наберат движеща сила. Едва тогава треперещата ръка на Суворов намери превключвателя на фаровете и го включи. С облекчение се отпусна, когато видя как колата лети точно в средата на някакъв набразден коларски път.
След като измина близо пет километра по неравен път с тежката, меко пружинираща лимузина, той започна да обръща внимание на околността. Кипариси ограждаха пътя и от клоните им висеше мъх във вид на огромни пипала. Това, както и тежкият въздух подсказваше, че се намират някъде в южната част на Съединените щати. Мерна в далечината напред тясно павирано кръстовище и спря рязко сред облак прах. На единия ъгъл се издигаше запустяла постройка, по-скоро барака, с разнебитена табела, на която под осветлението на фаровете се четеше: „Гловър Кълпепър — бензин и бакалски стоки“. По всичко личеше, че въпросният Гловър отдавна се е изнесъл оттам.