Секретарят на президентския пресцентър Джакоб (Сони) Томпсън крачеше бодро из прашния журналистически лагер, за да повдигне тонуса на кореспондентите с мътни очи и да ги увери, че ще направят страхотни нерепетирани снимки на президента как в домашна обстановка обработва земята си.
Чарът на секретаря на пресцентъра бе артистично доизкусурен — искрящо бели зъби с прецизно изработени коронки, дълга, лъскава черна коса, прошарена на слепоочията, тъмни очи с напрегнат като на козметичен хирург поглед. Никаква двойна брадичка. Никакъв признак за начало на шкембе. Той се движеше и ръкомахаше с непресъхващ ентусиазъм, който не прилягаше на журналистите, чиято основна физическа дейност се свеждаше предимно до това да удрят клавишите на пишещата машина, да редактират текстове и да пушат цигари.
Дрехите на секретаря също допълваха образа му: ушит по поръчка памучен костюм със синя копринена риза и подходяща връзка, черни мокасини „Гучи“, покрити с тънък слой от прахта на Ню Мексико. Изискан, жизнерадостен човек, но не и конте. Никога не издаваше гнева си, никога не допускаше хапливите забележки на кореспондентите да се изплъзнат изпод пръстите му. Боб Финкъл от бостънския „Сън“ плахо бе подхвърлил, че според едно тайно разследване Томпсън е завършил с отличие школата за пропаганда „Йозеф Гьобелс“.
Той спря при телевизионната закрита кола на Си Ен Ен. Къртис Мейо, водещ новинар от кореспондентската мрежа към Белия дом, се бе отпуснал в режисьорския стол с нещастен израз на лицето.
— Готов ли ти е екипът, Кърт? — приветливо го попита Томпсън.
Мейо вдигна глава, избута назад бейзболната си шапка върху гъстите си, сребърни кичури коса и го погледна през очила с оранжеви стъкла.
— Не виждам нищо, което да си заслужава да бъде уловено за идното поколение.
Сарказмът му подейства на Томпсън като студен душ.
— След пет минути президентът ще излезе от къщата си, ще тръгне към обора и ще се качи на трактор.
— Браво! — изсмя се презрително Мейо. — И какво ще направи после, за да го извикаме на бис?
Резонансът в гласа на Мейо можеше да се оприличи на симфоничен тимпан, удрян така, че да звучи като бонгос — дълбок, гръмлив, произнасящ всяка дума с остротата на стрела.
— После ще мине няколко пъти с косачката, за да окоси тревата.
— Това не е трева, а люцерна, градска тупалке.
— Добре де — съгласи се добродушно Томпсън. — Помислих си все пак, че това е добра възможност да се изпълни една ролка с него в селската обстановка, която той най-много обича.
Мейо загледа Томпсън право в очите, търсейки да открие проблясък на заблуда в тях.
— Какво става всъщност, Сони?
— Моля?
— Каква е тази игра на мишка и котка? Вече повече от седмица президентът не се е появявал никъде.
Томпсън издържа на погледа му, лешниковокафявите му очи останаха неразгадаеми.
— Напоследък той е много зает, бърза да привърши изостаналата си работа далеч от напрежението във Вашингтон.
Мейо не изглеждаше удовлетворен.
— Не съм забелязал досега президентът да страни толкова дълго време от камерите.
— Това никак не е странно — отвърна Томпсън. — В момента няма нищо, свързано с националните интереси, за което да говори.
— Да не е бил болен или нещо от сорта?
— Нищо подобно. Здрав е като един от премираните си бикове. Сам ще се убедиш.
Томпсън се измъкна от словесната клопка и тръгна покрай оградата, продължавайки да окуражава останалите новинари, като потупваше гърбове и се ръкуваше. Мейо го проследи с любопитен поглед, после стана неохотно и започна да събира екипа си.
Норм Мичъл, същинско отпуснато, шляещо се плашило, постави видеокамерата върху статива и я насочи към задната веранда на селската къща на президента, а мускулестият звукооператор на име Роки Монтроуз я свърза със записващото устройство, поставено върху сгъваема масичка. С микрофон в ръка Мейо подпря върха на единия си ботуш в телената мрежа.
— Къде искаш да стоиш, докато правиш коментара си? — попита го Мичъл.