— Встрани от камерата — отвърна Мейо. — Какво е разстоянието ти до къщата и обора?
Мичъл погледна джобния си далекомер.
— Оттук до къщата са около стотина метра. До обора са някъде около осемдесет.
— Колко близо можеш да го хванеш в кадър?
Мичъл се наведе над окуляра на камерата и удължи обектива с променливо фокусно разстояние, като използва задния капак на екрана за сравнение.
— Дотолкова, че до рамката да ми останат по двайсет-трийсет сантиметра въздух.
— Искам го в едър план.
— Тогава ще трябва да сложа двупосочен преобразувател, за да удвоя обхвата.
— Сложи.
Мичъл му хвърли питащ поглед.
— Не мога да ти обещая ярко изразени подробности. От такова разстояние ще трябва да се откажем от разделителната способност и от дълбочината на рязкост.
— Няма значение — каза Мейо. — Ние не се стремим към излизане в ефира.
Мичъл вдигна поглед от звукозаписващото устройство.
— В такъв случай нямаш нужда от мен.
— Включи все пак звука и записвай коментарите ми.
Някой извика: „Ето го!“ и армията от кореспонденти изведнъж се оживи.
Петдесет фотоапарата се задействаха, когато мрежестата врата се отвори и президентът се появи на верандата. Беше облечен с каубойски ботуши и памучна риза, напъхана в избелели джинси „Ливайс“. Зад него прекрачи прага вицепрезидентът Марголин, нахлупил ниско над очите си огромна широкопола шапка „Стетсън“. Двамата спряха за малко, както разговаряха, като президентът въодушевено ръкомахаше, а Марголин даваше вид, че го слуша внимателно.
— Хвани отблизо вицепрезидента — нареди Мейо.
— В кадър е — потвърди Мичъл.
Слънцето се издигаше към средата на небето и все по-горещи вълни се стелеха над червеникавата пръст. Фермата на президента се простираше във всички посоки, с площи предимно от сено и люцерна и няколко пасища за малкото му стадо от добитък за разплод. Засетите площи контрастираха с ярката си зеленина на пустеещите земи наоколо и се поливаха с въртящи се дъждовални системи. С изключение на редицата от канадски тополи покрай един от напоителните канали земята се разстилаше съвършено равна.
Как можеше човек, прекарал по-голямата част от живота си в такова уединение, да е способен да оказва влияние на милиони хора, запита се Мейо. Колкото повече вникваше в странната его мания на политиците, толкова повече започваше да ги презира. Той извърна глава и се изплю върху колония от мравки само на сантиметри от тунелообразния им вход. После прочисти гърлото си и започна да описва гледката в микрофона.
Марголин се обърна и влезе обратно в къщата. Президентът, който се държеше така, сякаш журналистите все още бяха във Вашингтон, закрачи към обора, без да се обръща към тях. След малко се чу звук на ауспуха на дизелов двигател и президентът се появи отново, седнал на зелен трактор „Джон Диър“, модел 2640, за който бе закачена сенокосачка. Над седалката бе опънато платнище и той седеше на открито с малък транзистор, висящ на колана му, и със слушалки, втъкнати в ушите му. Журналистите започнаха да му задават въпроси с пълен глас, но по всичко личеше, че той не ги чува от буботенето на двигателя и от музиката от местната радиостанция.
Президентът завърза червена носна кърпа през устата си в бандитски стил, за да не вдишва прах и пушека от ауспуха. После спусна подвижните ножове и започна да коси полето напред-назад на дълги ивици, работейки на разстояние от струпалите се край оградата хора.
След около двайсет минути журналистите започнаха бавно да прибират техниката си и се върнаха в прохладата на ремаркетата и караваните, оборудвани с климатична инсталация.
— Това е — заяви Мичъл. — Лентата свърши. Освен ако не искаш да презаредя.
— Остави. — Мейо нави кабела около микрофона и го подаде на Монтроуз. — Хайде да се измъкваме от тази жега и да идем да видим какво се е получило.
Те влязоха в прохладната подвижна телевизионна станция. Мичъл извади от камерата касетата с осемнайсетмилиметрова видеолента, вкара я във възпроизвеждащия звукозаписвач и я пренави. Когато беше готов да я пусне от началото, Мейо придърпа един стол и се настани на по-малко от половин метър от монитора.
— Какво да гледаме? — попита Монтроуз.
Съсредоточеният поглед на Мейо нито за миг не се отдели от движещите се върху екрана изображения.