— Би ли казал, че това е вицепрезидентът?
— Естествено — отвърна Мичъл. — Кой друг може да бъде?
— Ти взимаш всичко каквото видиш за чиста монета. Я се вгледай.
Мичъл се наведе по-близо до екрана.
— Каубойската шапка закрива очите му, но устата и брадичката са същите. Телосложението — също. Според мен е той.
— Да забелязваш нещо особено в жестовете му?
— Човекът стои с ръце в джобовете — равнодушно отбеляза Монтроуз. — Как трябва да го изтълкувам?
— Нищо необичайно ли няма у него? — упорстваше Мейо.
— Нищичко — отвърна Мичъл.
— Добре, остави го него — каза Мейо, когато Марголин се обърна и влезе отново в къщата. — Сега огледай президента.
— Ако не е той — смънка язвително Монтроуз, — значи има брат близнак.
Мейо подмина забележката и продължи да наблюдава мълчаливо как камерата следи президента, който с бавната си позната на милиони телевизионни зрители походка прекоси двора на обора. После изчезна в тъмната вътрешност на постройката и след две минути се появи отново, седнал на трактора. Мейо рязко се изправи и извика:
— Спри лентата!
Стреснат, Мичъл натисна един бутон на записващото устройство и образът замръзна.
— Вижте ръцете! — възбуден възкликна Мейо. — Ръцете му на кормилото.
— Ами пръстите му са десет. Какво друго? — измърмори Мичъл с кисела физиономия.
— Президентът носи само брачна халка. Я вижте — на средния пръст на лявата му ръка няма халка, а на безименния му блести доста големичък брилянт. Погледнете малкото пръстче на дясната…
— Разбирам какво искаш да кажеш — прекъсна го Монтроуз. — Че на него има плосък син камък в сребърно гнездо, вероятно аметист.
— Президентът не носи ли обикновено часовник „Тимекс“ с индианска сребърна каишка, инкрустирана с тюркоази? — попита Мичъл, увличайки се в наблюдението.
— Мисля, че си прав — спомни си Мейо.
— Не се вижда много ясно, но ми се струва, че на китката му има един от ония, огромните хронометри „Ролекс“.
Мейо удари юмрук в коляното си.
— Това решава въпроса! Известно е, че президентът никога не купува и не носи неща, произведени в чужбина.
— Я почакай — каза бавно Монтроуз. — Това е лудост. Говорим за президента на Съединените щати като за измислен образ.
— О, той си е от плът и кръв — рече Мейо. — Само че тялото, което седи на оня трактор, принадлежи на някого другиго.
— Ако си прав, значи държиш заредена бомба в ръцете си — отбеляза Монтроуз.
Ентусиазмът на Мичъл започна да се изпарява.
— Говорите така, сякаш търсим миди в река Канзас. По моему доказателството е доста съмнително. Не можеш да се появиш в ефир, Кърт, и да заявиш, че някой си клоун се представя за президента, докато нямаш солидно доказателство.
— Никой не знае това по-добре от мен — призна Мейо. — Но аз няма да оставя този случай да се изплъзне от ръцете ми.
— Да не се готвиш да предприемеш тайно разследване?
— Би било редно да захвърля служебната си карта, ако нямам смелостта да разбера как стоят нещата. — Той погледна часовника си. — Ако тръгна веднага, до обед ще бъда във Вашингтон.
Монтроуз клекна пред телевизионния екран. Лицето му имаше израз на дете, което вижда на сутринта, че изваденото му предния ден зъбче е все още в чашата с вода.
— Човек почва да се пита — рече той с обида в гласа — колко ли пъти някой от нашите президенти е използвал двойник, за да заблуждава хората.
41.
Владимир Полевой вдигна поглед от бюрото си, когато заместник-директорът му и вторият човек в най-голямата организация за събиране на разузнавателни данни в света Сергей Иранов влезе припряно в кабинета.
— Да не би да са ти нажулили задника с коприва, Сергей, та имаш такъв вид днес?
— Той е избягал — заяви кратко Иранов.
— За кого говориш?
— За Пол Суворов. Успял е да се измъкне от тайната лаборатория на Бугейнвил.
Лицето на Полевой изведнъж пламна от гняв.
— По дяволите! Точно сега ли!
— Обадил се е от уличен автомат от Чарлстън, Южна Каролина, в нюйоркския ни център за тайни действия и е помолил за инструкции.
Полевой стана и нервно закрачи по килима.
— Защо не се е обадил във ФБР да иска инструкции и от тях?! Или да бе поместил обявление в „Ю Ес Ей Тудей“!