— За щастие шефът му веднага ни прати кодово съобщение за случая.
— Е, поне някой е все още с ума си.
— Има още — продължи Иранов. — Суворов е отмъкнал със себе си сенатора Ларимър и конгресмена Моран.
Превлов се спря и се завъртя на пети.
— Идиот! Провали всичко!
— Не бива да обвиняваме изцяло него.
— Как стигна до това заключение? — ехидно попита Полевой.
— Суворов е един от петимата ни най-добри агенти в Америка. Той не е глупав. Просто не е бил информиран за задачата на Луговой и е логично да се допусне, че не е имал ни най-малка представа. Несъмнено, погледнал е на нея с огромно подозрение и е действал както подобава.
— С други думи, постъпил е както са го учили.
— По моему, да.
Полевой сви с безразличие рамене.
— Дано поне да е съобразил да види и да ни каже местоположението на лабораторията. Тогава нашите хора ще могат да отидат там и да измъкнат операцията „Хъкълбери Фин“ от контрола на Бугейнвил.
— Както стоят засега нещата, мадам Бугейнвил може би ще се вбеси и ще прекрати опита.
— И да загуби милиарди долари в злато? Дълбоко се съмнявам. Тя все още държи в алчните си ръце президента и вицепрезидента. Моран и Ларимър не са огромна загуба за нея.
— Нито за нас — добави Иранов. — Бугейнвилови са нашата димна завеса, в случай че американските разузнавателни агенции разкрият „Хъкълбери Фин“. Отвличането на двама конгресмени обаче може да се сметне за военно действие или най-малкото за сериозен конфликт. Ще бъде по-добре просто да се отървем от Моран и Ларимър.
Полевой поклати глава:
— Не още. Познанията им за вътрешното движение на американските военни сили могат да се окажат от неоценима полза за нас.
— Рискована игра.
— Не, ако сме внимателни и бързо ги премахнем, когато или ако капанът щракне.
— В такъв случай първата ни задача ще бъде да ги пазим, за да не ги открие ФБР.
— Суворов намерил ли е сигурно място да ги скрие?
— Не се знае — отвърна Иранов. — От Ню Йорк са му казали само да се обажда на всеки час, докато преразгледат положението и получат нареждания от Москва.
— Кой оглавява тайните ни операции в Ню Йорк?
— Базил Кобилин.
— Предупреди го, че Суворов е в опасност — каза Полевой, — като премълчиш, разбира се, всякаква връзка с „Хъкълбери Фин“. Той има заповед да укрие Суворов и пленниците му на безопасно място, докато уредим бягството им от американска земя.
— Няма да се уреди много лесно. — Иранов издърпа стол и седна. — Американците търсят под дърво и камък изчезналите им държавни ръководители. Всички летища са под зорко наблюдение, а нашите подводници не могат да се доближат по-навътре от осемстотин километра до бреговата им линия, без да бъдат засечени от подводната им предупредителна линия.
— Куба винаги е насреща.
По лицето на Иранов се изписа съмнение.
— Нейните води се пазят строго от американски военноморски части и бреговата охрана, за да пресичат наркотрафика. Аз се противопоставям на всякакво бягство с плавателен съд в тази посока.
Полевой погледна през прозореца на кабинета си, който гледаше към площад „Дзержински“. Предобедното слънце водеше безуспешна битка в опитите си да придаде блясък на мрачните сгради на града. По устните му бавно се появи лека усмивка.
— Не можем ли да ги прехвърлим благополучно в Маями?
— Във Флорида?
— Да.
Иранов се загледа в пространството.
— Има опасност от блокирани пътища, но мисля, че можем да преодолеем тия препятствия.
— Добре — каза Полевой и изведнъж се отпусна. — Поеми задачата.
Не бяха минали и три часа от бягството, когато Ли Тонг Бугейнвил слезе от асансьора на лабораторията и застана лице в лице с Луговой. Часът бе малко преди три сутринта, но той изглеждаше така, сякаш изобщо не бе мигвал.
— Моите хора са мъртви — каза Ли Тонг без капка вълнение. — Държа вас отговорен за това.
— Не знаех, че може да се случи така. — Луговой говореше с тих, но непоколебим глас.
— Как така не сте знаел?
— Вие ме уверихте, че от лабораторията не може да се избяга. А аз дори не подозирах, че той ще направи опит.
— Кой е този „той“?