— Марков — каза Куин.
Отговорът също бе кратък: „Всичко е наред. Ще оправя нещата. И аз те обичам“.
Куин се отдръпна назад.
— Първото съобщение е от Джени.
— Така изглежда.
— Има ли други? — попита Куин.
— Да. — Блекмор очевидно беше доволен от въпроса. Зарови се из форума, докато не попадна на съобщение, пратено преди десет дни от акаунта на Джени. — Съобщенията са три. Това е най-старото, после има едно от миналия петък, а най-новото е от тази сутрин. Първите две в общи линии са еднакви: „Къде си?“. Но няма отговор от Марков.
— А съобщението от тази сутрин?
Блекмор го отвори. Ключовата дума беше „Кейп Код“. Този път Куин сам се справи с шифъра.
— „Идвам да те намеря. Обичам те“ — прочете той на глас.
— Да — каза Блекмор.
— Не си ли отговарял на някое от съобщенията?
— Защо да го правя? Не бяха предназначени за мен.
— Но Марков е мъртъв.
— Не знаех, докато ти не ми каза.
— Глупости — каза Куин. — Може и да не си имал доказателство, но е трябвало да предположиш, че вероятно е станало точно това. Твърде дълго си бил в бизнеса, за да не го знаеш.
— И какво да й кажа според теб? Мисля, че приятелят ти е мъртъв, късмет?
— Можеше да се опиташ да й помогнеш.
— Как?
— Да използваш връзките си. Да направиш нещо.
— Мисля, че надценяваш влиянието ми в момента.
Куин усещаше как го обзема чувство за безсилие. Пое дълбоко дъх и успя да го потисне. В края на краищата Блекмор му показваше начин да се свърже с Джени. Това беше важното.
— Знаеш ли от какво бяга тя?
— Нямам представа.
— Може би нещо свързано с шефа й?
— Онзи конгресмен ли? — попита Блекмор.
— Да.
— Може би. Не зная. Марков не ми каза нищо. И съм доволен, защото не ми пука.
Куин се замисли за момент.
— Трябва да й пратя отговор.
— Не от моя профил.
— Ще създам свой.
— И не от моя компютър. Не искам да проследят съобщението до мен.
Куин впери поглед в стареца.
— Не мога да повярвам, че нещо може да бъде проследено дотук.
На лицето на Блекмор пробяга нещо като усмивка. Накрая той се дръпна назад и освободи стола.
— Направи си нов профил — каза той. — Няма да ти дам паролата за моя. Имаш пет минути.
Куин бързо измисли какво да отговори на последното съобщение на Джени. В описание на едно плаване покрай Калифорния се криеше истинското послание: „Куин е. Моля те, трябва да поговорим. Отговори при първа възможност“.
Използва за ключова дума „Коронадо“ — острова, където бе направил снимката, която Марков носеше със себе си. Надяваше се това да я убеди, че наистина е той.
— Много трогателно — обади се Блекмор, който надзърташе над рамото му. — А ако отговори?
— Ще й помогна.
— Имам чувството, че скоро ще правиш компания на Марков.
Потупа го по рамото с цевта на пистолета. Куин разбра посланието и стана, а старецът го поведе към изхода.
— Исках да те помоля за още нещо.
Блекмор спря точно преди антрето и го погледна.
— Приключих с приказките.
Куин бръкна в джоба си. Блекмор се напрегна и леко вдигна пистолета.
— Марков е оставил съобщение — каза Куин, докато вадеше портфейла си.
Настъпи гробна тишина.
— Каза, че е мъртъв.
— Бил е жив, когато са го затворили в контейнера. Поне достатъчно дълго, за да напише нещо на стената.
— Какво е написал?
Куин отвори портфейла си и извади листчето с преписаното съобщение. Подаде го на Блекмор.
Старецът се поколеба няколко секунди, после приближи и грабна бележката от ръката му. Куин го наблюдаваше как се взира в символите.
— Това сигурно е някакъв шифър — каза Блекмор, без да откъсва очи от листчето.
— Не го ли разпознаваш? — попита Куин.
— Не. Но това нищо не означава. — Блекмор приближи бележката до очите си. — Какви са тези две букви? И те ли са част от съобщението?
Гледаше към „lp“.
— Не съм сигурен. Изписал е поредицата два пъти, но тези двете ги имаше само на повторението. Бяха отделени от останалите знаци.
— Какво е това? Единица ли?
— Или единица, или L — каза Куин.
— L? — повтори Блекмор. — L… P? — Изведнъж лицето му помръкна. — Трябва да се махаш оттук. Веднага.
— Защо? Какво означава това?