Блекмор го задърпа за ръката.
— Господи, дано не е прекалено късно — промърмори той. — Изчезвай от къщата ми!
Започна да го тегли към изхода, но Куин се запъна.
— Няма да изляза без оръжието си.
Старецът го пусна и забърза към дневната. След секунда се върна с пистолета му.
— Ето — подаде му го. — Взимай.
Куин взе оръжието.
— Няма да изляза, докато не ми кажеш какво означава LP.
Блекмор насочи пистолета си към него.
— Вън! На мига.
Куин се върна при колата. Виеше му се свят от срещата с Блекмор. Нещо беше подплашило дъртия шпионин. Нещо, свързано с буквите LP. Но какво?
Искаше да повтори наум целия разговор и да види дали не е пропуснал нещо. За съжаление Таша имаше други планове.
— Слава богу! — каза тя. — Слава богу!
Изглеждаше възбудена, сякаш всеки миг щеше да изпадне в истерия.
— Какво има? — попита той, докато пъхаше пистолета под седалката си.
Тя държеше телефона си и се взираше в него.
— Брат ми… обади се брат ми. От Хюстън. Някой е разбил апартамента ми. Преровили са всичките ми неща. — Постави трепереща ръка на челото си. — Каза, че било пълен хаос. — Погледна към Куин. — Знаят къде живея. Вече не мога да се прибера у дома. Какво да правя?
Изчака я да се успокои и потегли към „Кристъл Сити Мариът“.
Щом влязоха в стаята, посочи към банята.
— Ако искаш, можеш да се освежиш.
Тя вдигна смутено ръка към лицето си и без да каже нито дума, тръгна натам.
Куин бързо събра багажа си и го постави на леглото. Обиколи два пъти стаята, за да се увери, че е прибрал всичко, а после избърса всяка повърхност, която можеше да е докосвал.
Таша излезе от банята малко след като беше приключил.
— Заминаваш ли? — попита тя.
— Да.
— А аз?
Куин се поколеба, преди да й отговори. Най-добре за нея беше да иде някъде, където никой не я познава. В голям град далеч от Източния бряг, където да изчезне. Сейнт Луис, Минеаполис, Детройт — всяко от тези места щеше да свърши работата. Изкушаваше се да й даде ключовете от колата и да й каже: „Карай на запад“. И „Късмет“. Но не можеше да го направи. Все още не беше готов напълно да й се довери, но тя като нищо можеше да се окаже ключът към откриването на Джени. Затова му се стори по-сигурно да я държи до себе си, вместо да я остави да се оправя сама.
— Връщам се в Лос Анджелис — каза той. — Ще дойдеш с мен. Там ще бъде по-безопасно.
Видя облекчението й. Цялото й тяло се отпусна.
— Добре — рече тя. — Благодаря.
И дума не можеше да става да пътува под собственото си име. Налагаше се да й осигури фалшива самоличност и за щастие разполагаше със средствата за това. Нищо особено, но щеше да свърши работа в краткосрочен план. Трябваше да й намерят и дрехи. Това също бе осъществимо, въпреки късния час.
Извини се, отиде в банята и затвори вратата. Наплиска лицето си с топла вода, свали капака на тоалетната чиния и седна. Извади телефона си и се обади на Нейт.
— Прибирам се — каза Куин. — Нещата тук малко се усложниха. Водя човек със себе си. Ще ти се обадя, когато разбера часа на пристигане, за да ни вземеш.
— Куин, чакай — каза Нейт.
— Какво?
— Говорих с Орландо.
Нещо в гласа на чирака му го накара да спре за момент.
— Кога?
— Преди около час.
— Оставих й няколко съобщения, но тя не ми се обади.
— Тя… не е на себе си. Май си мислеше, че звъни на твоя телефон.
— Какво има?
Последва дълго мълчание.
— Леля й е починала.
И малкото останали сили напуснаха Куин.
— Не.
— Случило се е, докато си бил в Хюстън.
Куин опря лакът на коляното си и отпусна чело на дланта.
— Как е станало?
— Рак. Научила е диагнозата преди два месеца, но е казала на Орландо едва миналата седмица.
Нищо чудно, че не му се е обадила.
— Как звучеше Орландо?
— Замаяна. Сякаш не можеше да повярва. — Нейт замълча. — Погребението е утре следобед.
Куин се надигна.
— Майтапиш ли се?
— Не.
Куин се загледа в плочките на пода. Умът му бе на хиляди километри на запад.
— Куин? — обади се Нейт. — Още ли си тук?
— Аз… ще ти звънна по-късно.
Прекъсна връзката.
През следващите десет минути не помръдна от мястото си.