До входа водеха пет стъпала. Куин се поколеба няколко секунди пред тях и събра кураж да ги изкачи. Почука, изчака половин минута и почука отново. Никой не отговори.
Орландо беше казала на Нейт, че погребението е следобед, но не беше споменала точния час. След пристигането си в града Куин бе направил няколко опита да се свърже с нея, но тя не отговори.
Почука отново. Пак нямаше отговор. Обърна се и огледа улицата.
Бог знае къде се отслужваше церемонията.
Изведнъж се почувства страшно уморен. Марков беше мъртъв. Джени — изчезнала. Отговорността, която започваше да изпитва към Таша. А сега и това — най-добрата му приятелка бе изгубила човек, когото обичаше толкова много.
Седна на стъпалото. Не му оставаше друго, освен да чака.
А ако го биваше в нещо, това бе чакането.
— Да видим… Първият път, когато наруши закона? — прошепна Орландо.
Куин се замисли за момент.
— Бях на дванайсет. Един приятел ме предизвика, че не мога да открадна сладкиш.
— Пипнаха ли те?
— Нещо такова.
Тя наклони глава и зачака обяснение.
Куин премести краката си малко наляво, мъчеше се да се настани удобно. Трудна задача в малката стаичка, в която се бяха напъхали. По-голямата част от помещението беше заета от суичовете на фирмената мрежа.
Орландо седеше до вратата, а Куин се беше сбутал в ъгъла, за да й осигури максимално пространство.
— Всъщност взех два — рече Куин. — Беше в местната бакалия. Един от магазинерите ме спря на излизане и ме накара да върна единия.
— А не двата?
— Не знаеше за другия. Но после ме пусна. Май реши, че ме е наплашил достатъчно.
Отново въпросителен поглед.
— Да — каза Куин. — Прав беше. След това не откраднах до… ами, докато не започнах да работя за Дъри. А ти?
— Откраднах петдесет кинта от кабинета на директора в шести клас.
— Да му се не види! — възкликна Куин. — И какво стана, когато се разбра?
— Изхвърлиха едно момче от съседния клас.
— Не те ли надушиха?
— Намериха отпечатъците на хлапето навсякъде — отвърна тя. — Освен това си беше изпуснал картата за обяд под бюрото.
Куин се изхили. Искаше му се да й повярва, но още не я познаваше достатъчно. Пък и може би тя просто се опитваше да го впечатли. И двамата бяха още чираци — той на Дъри, а тя на Ейбрахам Делгър, който от време на време беше партньор на Дъри. Но Куин беше ветеранът. Чиракуваше почти от четири години, а Орландо бе започнала обучението си само преди девет месеца.
— Май чух нещо — каза тя и погледна към вратата.
Куин завъртя глава, за да чува по-добре. Миг по-късно долови стъпките — леки, но ритмични и спокойни. Не подсказваха тревога или паника, че има пробив в сигурността на „Нет/Джайро“. Макар че през последния половин час той бе налице.
Куин и Орландо слушаха как стъпките приближават, минават покрай вратата и се отдалечават по коридора, без да спрат.
— Твой ред е — каза Орландо, след като отново се възцари тишина.
— Защо реши да се захванеш с това? — попита той.
Тя поклати глава.
— Заради ограниченията в работата. Както и във всичко, което е твърде лично.
— Нарушаването на закона не е ли лично?
Орландо наклони глава и го погледна развеселена с тъмните си очи.
— Добре — каза тя. — Захванах се, защото нищо друго не ми се виждаше толкова вълнуващо.
— Отговаряш, все едно си на интервю за работа.
— Сериозно? Е, да видим дали твоят отговор ще е по-добър.
Той се усмихна.
— Да кажем, че съм се захванал, защото ако откажех, щяха да ме убият.
Очите й се присвиха.
— Наистина ли?
— Поиска по-добър отговор, а не истината — отвърна Куин, макар да бе отговорил искрено.
— Приех предложението на Ейбрахам, защото иначе щях да се озова в някоя кабинка в Силициевата долина и да програмирам боклуци, с които някой идиот да проверява правописа на документите си малко по-бързо. Скапана работа. Така поне ми се случва да излизам понякога.
Тя сложи пръст на устните си — беше чула нещо. Този път Куин не завъртя глава, а погледна към вратата. Което означаваше, че трябваше да гледа и към Орландо.
Беше я виждал няколко пъти през последните девет месеца, но при тези срещи Дъри и Делгър винаги бяха наоколо. Сега за пръв път бяха сами.