Поради някаква причина шефовете им бяха решили, че днешната мисия трябва да се проведе от двамата новобранци. Задачата не бе нищо особено. Не ставаше въпрос за почистване. Трябваше да съберат информация. Да влязат, да сложат малко бръмбари и да се измъкнат. Мисията беше повече по специалността на Орландо, но Дъри бе решил, че ще е добро упражнение за чирака му.
Сградата бе изследователската лаборатория на „Нет/Джайро“ — едно от онези новоизлюпили се високотехнологични чудеса, която бяха засмукали доста пари и тепърва се очакваше да генерират реална печалба. Едно от местата, на които можеше да се озове Орландо, ако бе предпочела по-безопасния път.
Работата на Куин в случая бе на водач и бодигард, а Орландо трябваше да сложи бръмбарите в телефонната система, така че да се подслушват определени линии. Двамата нямаха никаква представа кой ще се обажда по тях и за какво ще става въпрос в разговорите. Беше просто една от онези ситуации, в които „не ти е нужно да знаеш“.
Бяха се вмъкнали в сградата като виртуози. Дори успяха да монтират бръмбарите без никакви проблеми. Проблемът се оказа измъкването. Планираният от Дъри маршрут за излизане се оказа неизползваем. Строителни работи бяха затворили цяло крило от сградата.
Връщането по същия път също бе невъзможно. Повтарящите се кадри на празни коридори, които бяха прикрили пристигането им, бяха изтекли преди около четвърт час.
Затова Куин се беше обадил на Дъри и той им каза да се скрият някъде, докато измисли алтернативен изход.
Очертаваше се да бъде досадно, но Куин нямаше нищо против. Всъщност точно сега не му пукаше колко ще трябва да чакат.
Орландо погледна към него и той вдигна въпросително вежда, за да скрие факта, че я зяпа. Тя посочи надясно, за да покаже, че звукът идва от тази посока. Куин вече го беше чул, но се престори, че се вслушва, и кимна, когато стъпките приближиха.
Когато тя обърна глава, погледът му сам се върна върху нея — извивката на шията й, светлокафявата кожа, опашката черна коса, достигаща малко под раменете й. Не искаше да му пука. Не искаше да проявява интерес към нея. Но не знаеше как да се откъсне. Беше го пленила, без дори да подозира.
Стъпките отвън започнаха да забавят темпо. Вече бяха близо, почти до вратата. Куин усети как Орландо се напряга. Наруга се, че не я е пуснал да влезе първа в стаичката. Така щеше да бъде между нея и вратата.
Стъпка.
Втора.
Ръка върху дръжката.
Куин извади единственото оръжие, което му бе позволено да вземе — тейзър. Наведе се напред през скута на Орландо, готов да атакува в мига, в който вратата се отвори.
Чу как дръжката се завърта. Изщрака резе. Очакваше вратата да се завърти бавно на пантите, но не стана така.
Отвори се рязко и широко.
Куин се хвърли напред, насочил тейзъра право пред себе си. Мъжът обаче явно очакваше нападението. Стоеше на няколко стъпки от прага, далеч от обсега на оръжието. Куин понечи да направи втори опит, но думите на новодошлия го спряха.
— Добър опит — каза Дъри с многозначителен блясък в очите. Беше облечен в униформа на служител от охраната на „Нет/Джайро“. — Май сте се опознали по-добре, а? Е, почивката свърши. Да вървим.
Оказа се изпитание. Дъри знаеше, че маршрутът за измъкване ще бъде неизползваем. Искаше да види дали ще запазят спокойствие, когато нещата не тръгнат както трябва. И двамата бяха минали теста.
И макар че никак не му пукаше, Дъри се оказа прав. Куин и Орландо се бяха опознали достатъчно, за да създадат приятелство, което стана все по-силно с годините. Само че не в посоката, в която се беше надявал Куин. По някакъв начин тази чест се падна на Дъри. Орландо беше твърде добра за стария наставник на Куин, но как да й го каже. Тя бе обичала Дъри.
Куин щеше да сметне това за загуба, ако не беше Гарет — синът, който Дъри така и не призна за свой.
16.
В три и половина по стъпалата на къщата се качи възрастна двойка. Бяха облечени в черно и приличаха на корейци, също като майката, която Орландо бе изгубила като малка, и починалата наскоро леля Джеонг. Докато минаваше покрай Куин, жената го изгледа предпазливо, а мъжът само кимна и не му обърна повече внимание.
Имаха ключ за къщата и не след дълго изчезнаха вътре, без да поканят Куин.
Няколко минути по-късно започнаха да пристигат и други хора, все корейци. Някои се взираха в него, сякаш питаха: „Трябва ли да ви познавам отнякъде?“. Повечето обаче не му обърнаха внимание.