Намираха се на дългата шест и половина метра яхта в Мишън Бей, Калифорния. Марков бе наел лодката за цялата седмица, но днес за първи ден излизаха с нея.
Седяха на кърмата. Марков управляваше, а Куин седеше до него и пиеше ром и кока-кола от пластмасова чашка.
— Сериозно — рече Марков. — Не от всичко. От полевата работа. Предложиха ми административен пост.
Куин трудно можеше да си представи Марков да седи в офис, да ходи на политически срещи и по цял ден да прехвърля бумаги.
Погледна към отвора към малкия камбуз, в който Джени си слагаше банските.
— Заради нея е, нали? — попита той.
Марков се усмихна.
— Какво мислиш?
— Мисля, че си преминал в свят, който ми е непознат — рече Куин и отпи глътка.
— Не е чак толкова зле, колкото изглежда. Някой ден може и да опиташ.
— Съмнявам се.
Двамата се разсмяха.
— Какво е толкова смешно? — Джени стоеше на стъпалата към камбуза. Беше в цял бял бански костюм, който показваше всяка извивка на тялото й и контрастираше приятно с кафявата й кожа. На главата й имаше голяма широкопола шапка, също бяла.
Разговорът се насочи към времето, океана и великолепния ден. Куин наблюдаваше как Марков реагира на Джени. Беше настъпила някаква промяна в него. Беше се размекнал. Това изненадваше Куин и, макар да не искаше да го признае, изпита мъничко завист. През онзи следобед му се искаше да има онова, което имаха те.
Но знаеше, че такова нещо никога няма да се случи.
— Единайсет сутринта — каза Питър.
— Имаше ли нещо против мястото? — попита Куин. Седеше на една пейка на Юниън Скуеър, недалеч от финансовия район на Сан Франциско. Нейт стоеше наблизо и наблюдаваше сутрешната тълпа.
— Не беше особено радостен, но ще дойде.
— Какво му каза?
— Че имам един таен агент, който се нуждае от помощта му.
— Лъжа — рече Куин, преструвайки се на впечатлен. — Не се ли страхуваш, че ще съсипеш името си?
— Майната му. Албина е тъпак. Не ми пука какво си мисли.
— Има много връзки.
— Аз също.
Инструкциите на Куин бяха съвсем точни. Албина трябваше да се качи на първия влак „Ен Джуда“, пристигащ на станция „Ембракадеро“ след единадесет сутринта, и да пропътува две спирки до станция „Пауъл“. Питър го бе инструктирал да слезе, да излезе от гарата и да се нареди на опашката за лифта. Тогава щяха да установят контакт с него.
Първата част беше добра, но Куин имаше друг план, след като Албина се качи на влака.
Тъй като Албина го познаваше, Нейт пое „Ембракадеро“. Зае позиция в десет и половина, като носеше торба с покупки.
За повечето влакове „Ембракадеро“ бе последна спирка, но „Ен Джуда“ продължаваше покрай североизточния край на полуострова и можеше да откара пътниците си чак до бейзболния стадион. Затова когато заминаваше от гарата, обикновено в него имаше хора.
Куин чакаше една спирка северно от „Ембракадеро“, готов да се качи на влака, който щеше да пристигне пръв след уречения час. Имаше само два вагона и Куин си избра място в задната част на първия. Носеше черен каскет на „Сан Франциско Джайънтс“ и леко черно яке. Беше разпрал единия джоб, за да скрие пистолета. Седеше с гръб към прозореца и перона, забил нос в днешния брой на „Сан Франциско Кроникъл“.
Когато влакът спря на „Ембракадеро“, Куин свали леко вестника, за да погледне отсрещния прозорец. Виждаха се отраженията на двайсетина души на перона, които чакаха да се качат. Трябваха му само няколко секунди да открие Нейт.
Беше му дал описанието на Албина. Нейт трябваше да го идентифицира и да види кои са спътниците му. След това трябваше да застане зад тях, докато влакът на Куин спира на станцията. Спуснатите ръце означаваха, че Албина е сам. Прозявка — че има човек с него. Прозявка с ръка на устата означаваше, че спътниците му са двама. При повече телохранители Нейт трябваше да отстъпи настрани. В такъв случай Куин щеше да слезе и срещата нямаше да се състои.
Нейт се прозяваше, без да прикрива устата си.
Един повече, помисли си Куин. Явно Албина нямаше стопроцентово доверие на Питър, но и не беше толкова подозрителен, че да приеме нещата прекалено на сериозно.
Куин се беше надявал влакът да спре така, че Албина да се качи в неговия вагон. Не извади късмет. Щом вратите се отвориха, Албина и човекът му се качиха във втория вагон. Нейт ги последва.
Вратите се затвориха и влакът потегли.