На следващата спирка — Монтгомъри стрийт — Куин бързо слезе и отиде до втория вагон, като се мъчеше да върви зад чакащите пътници. Успя да зърне човека на Албина. Бодигардът стоеше почти в средата на вагона и следеше слизащите и качващите се.
Куин отиде до последната врата и се качи миг преди тя да се затвори. Застана с гръб към човека на Албина, отвори вестника си и отново се зачете. За няколко секунди му се стори, че го наблюдават, но чувството изчезна, след като влакът потегли.
Не след дълго автоматичният глас обяви: „Спирка Пауъл“ и влакът забави скорост. Куин се извъртя небрежно, колкото да вижда другите с крайчеца на окото си.
Албина седеше на една от жълтите седалки в предната част на вагона. Бодигардът му стоеше на няколко крачки от него, обърнат с лице напред. Нейт също бе прав, но се намираше по-близо до предния изход. Когато влакът влезе в станцията, Албина стана и последва бодигарда си към още затворената врата.
Куин изчака няколко пътници да станат, преди да тръгне между седалките. Беше свел глава, така че козирката на каскета прикриваше по-голямата част от лицето му. Когато влакът спря напълно, той вече стоеше точно зад Албина.
След малко вратата се отвори.
Нейт пристъпи напред, сякаш се канеше да слиза. Останалите пътници тръгнаха след него. Тъкмо когато стъпи на перона, дъното на хартиената му торба се скъса — в резултат на умело разположен разрез, който бе придържал до последно.
Буркан туршия, няколко ябълки, кутия мляко и пакет ориз паднаха на земята точно на прага. Бурканът остана непокътнат, но млякото и оризът се пръснаха.
Всички се дръпнаха назад от изненада и за да не се изцапат.
— Ох, по дяволите! — възкликна Нейт. — Извинявайте.
Отвън чакащите да се качат забързаха към другите врати, а двама от вагона прескочиха изсипаните продукти, за да не пропуснат спирката си.
Бодигардът погледна към Албина и той му кимна да стори същото.
— Наистина съжалявам — каза Нейт на охранителя.
— Разкарай се — отвърна му онзи.
— Разбира се, няма проблем.
Чу се предупредителен сигнал, че вратите ще се затворят.
— Веднага — каза бодигардът.
Нейт се дръпна настрани.
Докато бодигардът го подминаваше, Нейт застана зад него и го изблъска колкото се може по-далеч по перона. Мъжът се препъна и падна.
— Какво…? — възкликна Албина.
Понечи да тръгне към вратата и протегна ръка, за да я задържи отворена.
— Спокойно, Хорхе — рече Куин и опря дулото на скрития пистолет в ребрата му.
Албина замръзна и вратата се затвори. Отвън бодигардът се изправяше, но бе вече твърде късно. Влакът потегляше от станцията.
— Седни — каза Куин.
Албина се обърна, като внимаваше да не прави резки движения.
— Куин?
Куин кимна към най-близките седалки.
— Ей там става.
Албина седна на мястото до прозореца. Куин хвърли поглед към останалите пътници. Само един мъж гледаше към тях, но от чисто любопитство. Куин направи знак на Нейт да застане на пост и седна до Албина.
— Знаеш ли, можеше просто да дойдеш в офиса ми — рече Албина. — Нямаше нужда да ми се правиш на таен агент. — Погледна към издутия му джоб. — И това определено не ти е нужно.
— Да, но пък привлече вниманието ти, нали? — отвърна Куин.
— Защо Питър не ми каза, че става дума за теб?
— Защото така му поръчах. Реших, че може да не проявиш интерес да се срещнеш с мен.
— Как можа да си го помислиш? Та ние сме приятели.
— Никога не сме били приятели.
— Добре де, делови партньори сме. Все пак смятам, че сме приятели. Освен това от няколко дни чакам да се появиш. Къде се изгуби толкова време?
Куин замълча за момент.
— Чакал си ме?
— Реших, че ще искаш да говориш с мен.
— И за какво по-точно?
— Стига, Куин. Знам, че Марков беше твой приятел. Имам предвид истински приятел. Не като мен, предполагам.
— Знаеш, че с Марков сме били приятели?
— Че защо иначе ще наемам теб, по дяволите?
— Наел си ме, защото трупът в контейнера е бил на Марков? — попита Куин, като се мъчеше да свърже нещата.
— Е, идеята не беше моя.
Куин отново замълча за момент, после попита:
— А чия?
— На клиента ми.
— И кой беше клиентът ти? — попита Куин.
— Трябва ли да разговаряме точно тук? — попита Албина. — Не бих отказал чаша кафе.