Куин обръщаше внимание само на имената на авторите. Спря на четиридесет и второто. Беше от Джени.
Току-що се върнах от Мексико. Юкатан.
В морето прекарахме един разкошен ден. През цялата нощ правихме обиколки от един клуб на друг. Музиката беше велика плюс момичета. Беше страхотно. Един приятел се обади, също си прекарвал чудесно.
Докато разчиташе съобщението, на вратата се почука.
— Аз съм — приглушено се обади Орландо от другата страна.
Куин стана и й отвори.
— Джени отново е включвала телефона си — каза той, докато се връщаше при компютъра.
Орландо го последва.
— Да. И аз получих имейла.
Куин седна и завъртя лаптопа, за да може и тя да вижда екрана.
— Това обаче не си получавала.
— Какво е?
— Изпратила е съобщение във форума.
Куин седна, а Орландо се наведе над рамото му. Ключовата дума бе „Мексико“. Седем букви, което означаваше, че всяка седма дума след „Мексико“ е важната. ДЕН ЕДИН ПЛЮС ОБАДИ.
После последната част от разшифроването — да се прочете на обратно.
— Обади се плюс един ден — каза той.
— Значи затова е включила телефона си снощи — отбеляза Орландо. — Помислила си е, че ще й се обадим отново.
Трябваха му няколко минути, за да съчини отговора. Когато свърши, го въведе в сайта и натисна бутона за изпращане.
Не съм ходил там. Бил съм само в Никарагуа, но твоето изкарване изглежда страхотно. Ще изгубя известно време да поразцъкам из интернет.
Но май ще направя същото през другия месец, имам няколко свободни дни. Ти по пирамиди катери ли се? Така като гледам, май довечера ще има за какво да мечтая. Уроците по синг явно ще почакат. Какви неща само се въртят в кратуната ми. Вече започвам да си мисля, че се прецаках с Никарагуа. Такъв съм си — все не намирам подходящия начин за прекарване на ваканцията.
Благодаря!
— Уроците по синг? — попита Орландо.
— По суинг. — Куин сви рамене. — Правописна грешка. Случва се постоянно.
— Слабо — критично отбеляза тя.
Истинското съобщение гласеше:
НАМИРАМ СЕ В СИНГ ДОВЕЧЕРА ПО СЪЩОТО ВРЕМЕ.
Таксито остави Куин и Нейт на северния бряг на река Сингапур, недалеч от Кларк Кей. Крайната им цел бе на около половин километър нагоре по реката, но разходката по брега беше лесен и небудещ подозрения начин да стигнат дотам. Алеята беше пълна с туристи. Кой би забелязал още двама?
Навремето Кларк Кей е бил мястото, където търговците хвърляли котва и продавали стоките си направо на складовете и магазините покрай реката. Но това е било в друг век и нямаше нищо общо с настоящето. Сега бизнесът се правеше в огромното пристанище на няколко километра оттук, на кораби, които биха заели цялата река, че и още. Кораби, чиито трюмове се изпразваха от огромни кранове вместо от синовете на собственика на магазина и които превозваха такива количества стоки, каквито търговците от деветнадесети век не биха могли дори да си въобразят.
Магазините представляваха редици двуетажни сгради, притиснати една в друга покрай брега на реката. Долу беше магазинът, а на втория етаж се живееше. Много от постройките вече бяха пометени от вълната обновяване, която като че ли непрекъснато се стоварваше върху острова. Няколко обаче бяха оцелели.
Това не важеше за старото им предназначение. Сега бяха превърнати в клубове и ресторанти, някои се бяха разширили навън и предлагаха места за хранене на широка алея, построена на много метри над водата. Възстановените сгради бяха боядисани в крещящи цветове — синьо, розово, жълто, зелено, оранжево — сякаш най-ярките щяха да привлекат най-много клиенти.
— А стига бе! — промълви Нейт.
Куин се обърна и проследи погледа му до една от сградите. Над входа й имаше табела, на която с ярки оранжеви букви пишеше „Хутърс“.
— Един от големите американски износители — каза Куин.
Нейт се усмихна.
— Може после да спрем за по питие.
— Малко вероятно.
Прецизно издигнати каменни стени обрамчваха бреговете на река Сингапур и я насочваха натам, накъдето желаеше човекът. Пътеката леко се виеше според течението. Реката беше като метафора на самия Сингапур — чиста, управлявана и строго контролирана.
Когато излязоха от Кларк Кей и се озоваха в намиращия се на запад Робъртсън Кей, магазините се смениха с жилищни блокове. При това хубави, забеляза Куин. Не като държавните сгради, покрай които бяха минали с таксито. Онези изглеждаха претъпкани с хора. Беше влизал в такъв блок при едно от предишните си идвания. Големи семейства се тъпчеха в двустайни апартаменти, чиято площ понякога не стигаше и за сам човек.