Орландо седеше на бюрото пред компютъра. Беше сама. Нейт сигурно още спеше в стаята си.
Куин отиде до нея и каза:
— Добре. Покажи ми.
Тя бутна лаптопа и наклони екрана му, за да се вижда по-добре. Браузърът показваше страница от „Вашингтон Поуст“.
Фредериксбърг, Вирджиния — Дерек Блекмор бе открит вчера следобед в безсъзнание в антрето на дома си извън Фредериксбърг, Вирджиния. Г-н Блекмор, бивш служител на Централното разузнавателно управление, имал множество натъртвания и счупвания, когато бил открит от един от съседите му.
„Бил е жестоко пребит — каза детектив Скот Гист. — Най-вероятно е оставен да умре. Извадил е късмет, че някой го е намерил. В тежко състояние е, но е жив.“
На въпроса какъв може да е мотивът за нападението Гист отвърна: „Засега работим по версия за грабеж, но ще разследваме и други предположения“.
По-нататък статията описваше по-подробно събитието. Нямало свидетели, никой нищо не чул.
— Това последният брой ли е?
— Последният брой онлайн — отвърна Орландо. — Обадих се тук-там. Жив е, но само толкова. Не дават гаранции, че ще оцелее. Освен това открих, че не е било грабеж. Нищо не е откраднато от дома му.
— Крадци не биха го пребили така — каза Куин. — Щели са просто да го убият или да го проснат в безсъзнание. Това е било мъчение.
Тя го погледна.
— Мислиш ли, че са същите хора, които търсят Джени?
— Не зная — отвърна Куин.
Имаше и друг въпрос, който остана неизказан. Той ли ги бе завел до Блекмор?
Орландо явно четеше мислите му.
— Може да са стигнали до него по всякакъв начин. Ти не си единственият, който е знаел, че е свързан с Марков. Логично е да отидат при него.
— Да — каза Куин. Но не можеше да повярва на това.
— Има и още нещо — рече тя.
— Какво?
— LP.
— Да не би да си разбрала какво е?
— Знам само, че уплаши някои хора. Никой на нашето ниво не знаеше за какво говоря, но някои по-нависоко знаеха. Не си признаха, но си личеше.
— Казаха ли нещо?
Тя поклати глава.
— Не. Но ми хрумна друго. Щом знаят, може би и Питър е наясно.
Куин се замисли за момент.
— Той сигурно също няма да ми каже.
— Все пак си заслужава да опиташ — каза тя. — Сигурно още е на работа.
Куин погледна часовника си — 8:35. Дванадесетте часа разлика означаваше, че в Ню Йорк е 20:35. От опит знаеше, че Питър рядко напуска офиса си преди десет вечерта.
— И дума да не става за промяна на уговорката — заяви Питър веднага щом разбра кой го търси.
— Не се обаждам да променям уговорки — каза му Куин. — Имам един въпрос.
— Добре, питай.
— Питър, някога да си чувал инициалите LP?
Мълчание.
— Знаеш ли какво означават? — попита Куин.
— Къде чу това? — Думите на Питър бяха премерени и тихи.
— Бяха в едно съобщение. Но не зная какво означават.
— Не ти трябва да знаеш…
— Трябва ми — каза Куин. — Ако можеш…
— Не — излая Питър. — Зарежи тая работа.
— Не мога. Важно е.
— Ще ти се обадя по-късно.
— Питър, трябва…
— След пет минути.
Линията прекъсна.
— Какво има? — попита Орландо.
— Знае нещо, но не иска да ми каже.
— И затова затвори?
Куин се намръщи.
— Каза, че ще ми се обади след пет минути.
Спогледаха се. Не беше нужно да казват на глас онова, което и двамата знаеха. Закачаха мълчаливо секундите да се извлачат една след друга.
Минаха почти пет минути, когато телефонът иззвъня.
Куин отговори незабавно.
— Да?
— Къде чу това? — попита Питър.
Звукът беше променен. Не толкова гласът на Питър, колкото фонът около него. Преди това бе тихо, сякаш се намираше на закрито, а сега Куин чуваше и други звуци в далечината. Те потвърждаваха онова, което вече знаеха. Питър бе излязъл от офиса и вероятно използваше личния си криптиран мобилен телефон, за да му се обади.
— Казах ти, беше в едно съобщение — отговори Куин.
— Какво съобщение?
— Наистина ли е толкова важно?
— Господи, Куин. Кажи ми откъде, по дяволите, си чул за LP.
Куин се поколеба, накрая отвърна:
— Марков.
— Марков? — Питър замълча за момент. — Марков от ЦРУ?