Куин си погледна часовника. Оставаха три минути до 16:00, когато трябваше да се обади на Джени.
— Нали си даваш сметка, че ако ченгетата ме спипат с тази чанта, отивам зад решетките — рече Нейт.
— Това е Сингапур — отвърна Куин. — Няма просто да отидеш зад решетките. След няколко месеца ще те обесят.
Мисълта не се понрави особено на чирака му.
— Може би е по-добре ти да я носиш.
— Аз нося това — каза Куин и вдигна телефона си.
Точно в 16:00 набра номера на Джени.
Този път телефонът иззвъня само два пъти.
— Куин?
— Да. Къде си?
— Ще пристигна довечера. Чакай ме на площад „Далечен изток“. Знаеш ли къде се намира?
— Аха — отговори Куин. Това бе открит мол в Китайския квартал.
— На Водната порта. В осем и половина.
— Добре. Има ли… — Млъкна. Явно напоследък всеки имаше навик да му затваря.
Не Вин изглеждаше изненадан, когато Куин и Нейт влязоха в магазина му. А когато видя познатата кожена чанта на рамото на Нейт, изненадата му се смени с гняв.
— Какво прави тук? — прошепна той на Куин.
— Трябва ми нещо.
— Вече ти дал нещо. — Погледът на стареца все се стрелкаше към чантата.
— Трябва ми място, където да отседна.
Не Вин сложи пръст на устните си. Хвана Куин за ръката и го изведе от магазина, като кимна на Нейт да ги последва. Отведе ги по коридора към дъното на сградата. Докато минаваха покрай едно магазинче, извика на една жена вътре и посочи магазина си.
— Това дъщеря ти ли е? — попита Куин.
— Не твоя работа — отвърна Не Вин.
Между два магазина и края на коридора имаше метална врата, боядисана в цвета на стената. Не Вин извади ключ и я отвори. Зад нея имаше сервизен коридор с дължина около петнадесет метра, завършващ с друга метална врата. Стените бяха олющени и занемарени, сякаш не бяха боядисвани от години.
Не Вин продължи забързано напред. В края на коридора спря само колкото да отвори вратата. Мина през нея, без да погледне дали Куин и Нейт го следват.
Вратата водеше към малко стълбище, което се спускаше до импровизиран товарен двор зад сградата. Отляво имаше кофи за боклук, в дъното бяха паркирани няколко микробуса. Не Вин вече беше преполовил стъпалата. Когато стигна долу, тръгна от микробус на микробус, като проверяваше вратите им. Най-накрая намери един отворен и се качи.
Направи знак на Куин и Нейт да сторят същото.
— Извинявам се — каза Куин, след като всички се настаниха в товарния отсек.
— Не носи такова нещо в мой магазин — укорително рече Не Вин. — Полиция ви намери с това, голям проблем за мен.
— Мислех, че полицията не е проблем за вас — обади се Нейт.
— Не проблем, ако нямам оръжия в магазин. Какви ги мислиш?
— Нещата се промениха. Трябва да отседна някъде. Трябва да има достатъчно място за няколко души.
— Нямам хотел.
— Но можеш да намериш нещо, нали? — попита Куин. — Бих предпочел апартамент. Нещо с отделен вход.
— А прислужница и иконом?
— Само апартамент.
Не Вин присви очи.
— Ще бъдеш проблем за мен. Сигурен съм.
— Може би — съгласи се Куин.
Не Вин им намери луксозен „служебен“ апартамент в блок, в който живееха работещи в Сингапур чужденци. Намираше се от другата страна на реката, но на по-малко от километър от „Кейсайд Вилас“. В Сингапур всичко беше наблизо.
Куин се обади на Орландо и й даде адреса.
— Ще изглежда малко странно да изляза сама с целия този багаж — каза тя.
— Ще пратя Нейт да ти помогне.
Пауза.
— Какво смяташ да правиш?
— Джени каза, че ще пристигне след няколко часа. Уговорихме си среща. — Нямаше нужда да й казва, че смята преди това да разузнае мястото. Подразбираше се.
— Не бива да отиваш сам — каза тя.
— Щом стигнете до апартамента, прати Нейт да ми помогне.
— Кога ви е срещата?
— В осем и половина — отговори той и й каза къде.
Остана с впечатление, че никак не е доволна от уговорката, но тя каза само:
— Внимавай.
Площад „Далечен изток“ имаше четири главни входа, посветени на природни елементи, които да „пазят“ комплекса — вода, огън, метал и дърво. Куин провери мястото за среща.