— Чакайте малко — казах аз, приближавайки, като внимавах да съм на безопасно разстояние. Той изглеждаше много разстроен. — Успокойте топката. Ако утре рано я върнете, кой ще разбере, че е липсвала?
Той ме зяпна с празен поглед.
— Мислех, че я искате.
— Исках да я погледна. Това е всичко. Както ви казах: само да знам къде живее и как изглежда. Ако убиецът има име и място, където живее, и лице, мога да издържа без да се побъркам, докато мине делото на Папиларди.
Докато говорех, тялото ме теглеше към папката. Не осъзнавах,че краката ми се движат, но вмомента, в който млъкнах, вече бях надвесен над нея. Пресегнах се и отгърнах страницата на корицата. В мен се взираше едно женско лице в близък план, черно-бяло, осем на десет.
— Това… това ли е тя?
— Мда. Това е Реджина Киуло.
— Толкова е обикновена.
Каски се изхили.
— Мислите ли, че някой с магизите и влиянието на Бруно Папиларди ще си губи времето с някоя „обикновена“? Не сте познал. Около тоя тип направо гъмжи от хубави мацки. Но извратеността на Киуло е неповторима. Тя е всичко друго, но не и обикновена. Ето какво го е привлякло. — Гласът му стана сериозен. — Наистина ли нямате намерение да задържите досието.
— Разбира се.
Вдигнах снимката и се взрях в нея. Тъмни ириси, дълги мигли. Вълниста, дълга, много черна коса. Въпреки хитрия ъгъл на фотоапарата, носът й си беше дългичък. Устните й бяха страстни и нацупени. Изглеждаше на трийсет и пет или там някъде.
Каски надзърна над рамото ми.
— Тази снимка е отпреди няколко години, когато се е подвизавала под артистичния псевдоним „Блъди Мери“. Не показва нищо от тялото й, което е направо невероятно..
— Артистичен псевдоним?
— Да бе. Била е танцьорка в един много специален клуб в Сохо, наречен „Белезниците“. Правела е стриптиз, като по време на номера някакъв бял плъх пълзял навсякъде по тялото й и когато останела без дрехи, прерязвала гърлото му и изтисквала кръвта, така че да тече по гърдите й в края на танца. — По изражението на Каски си личеше, че му се гади. — Истинско куку, но без съмнение веднага е допаднала на Папиларди. Едно шоу му е било достатъчно, за да лапне по задника й. Между другото, нямате ли някоя бира?
Посочих към кухнята, без да откъсвам очи от снимката.
— В хладилника.
Това бе убийцата на малката ми Джесика. Реджина Киуло. Като й е писнало да коли плъхове, е излязла да се поразходи й си е намерила дете за целта. Усетих как пулсът ми се ускорява, а дланите ми се навлажняват. Снимката потрепна в ръцете ми, като че ли тя знаеше, че скоро ще я потърся.
— Къде точно е оседнала на „Шор Драйв“?
Като се върна в дневната, Каски си отвори кутийка „Будвайзър“.
— При Дженсънови.
— Дженсънови! Как я вмъкнахте там?
Кутийката с бира спря на сантиметри от устните му.
— Познавате ли ги?
— Просто знам, че са богати.
Той отпи един здрав гълток.
— Богати са. И рядко се прибират — поне в тази къща — освен през пролетта. В момента са на околосветско пътешествие. И тъй като господин Дженсън е поддръжник на сегашното управление и личен приятел с директора на Бюрото, ни позволи да я скатаем в резиденцията му. Тя е идеалното прикритие. А Киуло се представя за племенница на гоподин Дженсън. — Той бавно поклати глава. — Каква къща. На това му викам аз живот.
Жената, която бе убила дъщеря ми живееше в разкош на „Шор Драйв“, охранявана от ФБР. Идеше ми да се разкрещя. Но не го направих. Затворих досието и го върнах на Каски.
— Ще задържа снимката — казах. — Останалото е изцяло на ваше разположение.
Той издърпа папката от ръцете ми.
— Наистина ли?
— Разбира се. Никога повече няма да ви обезпокоя… освен, ако разбира се, не осъдят Папиларди и пропуснете да й отправите обвинение. Тогава вече ще ви обезпокоя. Повярвайте ми, много сериозно ще ви обезпокоя.
Изнесох представление от класата на Баримор. И Каски се върза. Усмихна се като осъден на смърт, който в последния момент е получил отсрочка.
— Не се тревожете за това, Сантос. Веднага щом приключи делото Папиларди, ще се заемем с нея. Не се тревожете за това! — На вратата се обърна и ме дари с още един от неговите „вдигнати палци“. — Моята дума е като банков депозит!
И в следващия момент вече го нямаше.
За миг останах прав в дневната, взирайки се в снимката на Реджина Куило. После я занесох в стаята на Джесика и я закрепих там, където бе главата на последната ми рисунка на стената. След това започнах да ръгам фигурата толкова силно, толкова бързо и многократно, че за по-малко от минута в стената се образува дупка с размерите на футболна топка.