Описах срещите с Каски, като започнах от гробищата и стигнах до апартамента си.
— Значи никога не сте посещавал офиса му — ако въобще е имал такъв. Някой видя ли ви с него?
Позамислих се. Погребението бе свършило и всички се бяха разотишли, когато го срещнах на гробищата. Стояхме един до друг по-малко от минута във фоайето на сградата на ФБР, а после бяхме заедно в уличката и в моето жилище. Усетих как в стомаха ми расте ледена топка.
— Не. Никой, за когото да си спомням. Ами снимката? Би трябвало по нея да има от пръстовите отпечатъци на Каски!
— Досега сме претърсвали колата ви три пъти, господин Сантос. Няма и следа от снимка. Май все пак трябва да пледирате за невменяемост. Може би този агент на ФБР е само в главата ви.
— Не съм луд!
Лицето на капитан Хол придоби сурово изражение, когато се наведе към мен.
— Е, да, но би следвало да сте. Знам, че на семейството ви се е случило нещо ужасно, но аз познавам Марла Дженсън от времето, когато бе малко момиченце, когато още се казваше Марла Уейнрайт. Тази, която насякохте, беше бедната Марла. И освен това, мислим, че открихме истинския убиец — истинския убиец — в Айслип преди няколко часа.
Не можеше да е истина! Моля те Господи, дано не е вярно! Ако бях сторил това на жената…
— Не! Трябва да ме излушате!
Капитан Хол изръмжа презрително.
— Наслушах се на глупости Разкарайте го оттук.
— Не, почакайте! Моля ви!
— Вън!
Две униформени ченгета ме измъкнаха от стола и ме повлякоха в коридора. Докато ме водеха нагоре по стълбите към килията за временно задържане, забелязах Каски да влиза, съпроводен от други две ченгета.
— Слава Господи! — извиках. — Къде се бавиш?
Лицето му бе изпито и изнурено. Изглеждаше така, като че ли всеки момент ще се разплаче. И видът му бе различен. Като че ли бе по-спретнат и вървеше по-изправено. Измачканият костюм го нямаше, бе заменен с бели моряшки панталони, бяла ленена риза с отворена яка и син блейзър с емблема на джобчето. Изглеждаше като някой богат яхтсмен. Бе втренчил в мен поглед, в който нямаше и намек, че ме е разпознал.
Едно от ченгетата прошепна нещо в ухото му и внезапно Каски се хвърли към мен, по лицето му се четеше гняв, ръцете му бяха разперени, пръстите извити като орлови нокти, готов да ме разкъса на парчета. Ченгетата се постараха да го дръпнат назад преди да ме е достигнал.
— Какво му става? — попитах в случай, че някой изобщо слуша какво говоря, докато двамата полицаи ме блъскаха нагоре по стълбите.
Адвокатът ми се обади изотзад.
— Това е Харолд Дженсън, съпругът на жената, която накълцахте.
Почувствах как коленете ми се подкосяват.
— Нейният съпруг?
— Ами да. В клуба се чуваха слухове, че е започнала процедура за развод, но мисля, че това вече е спорно. След смъртта й той остава единствен наследник на цялото богатство на Уейнрайтови.
Докато моите вътрешности се затягаха в хиляди дребни възелчета, погледнах назад към човека, когото познавах като Каски. Тъкмо го превеждаха през вратата, която водеше към моргата. На входа той обаче се извърна и погледна крадешком към мен. Когато погледите ни се срещнаха, той ми смигна и тайничко вдигна палци.