Не знаех кой е и откъде се появи, какви желания и копнежи го вълнуват. Дотолкова бях свикнал да го потискам, че нямах дори бегла представа за него; може би смехът му бе ироничен, сърцето — безучастно, лесно се гневеше, сипеше сквернословия. Не живееше в малък апартамент, претъпкан с книги, не се събуждаше всяка сутрин с мисълта, че няма семейство, ангажименти, сериозни интереси, верни приятели, накратко — нямаше цели, които да осмислят живота му, освен пристрастеността му към историята на Франция и френския език, чрез които за свой късмет изкарваше прехраната си.
Може би ако не го държах под ключ, щеше да се смее, да лудува, да спори, да лъже. Може би страдаше и мразеше, може би само жестокостта придаваше смисъл на съществуването му. Можеше да е убиец, крадец, човек, изчерпал се в битки за загубени каузи, или човеколюбец, който подкрепя религия, проповядваща божествения произход и на Господ, и на човека. Какъвто и да беше, винаги присъстваше под неугледната фасада на невзрачния човек, който седеше в църквата „Нотр Дам дьо ла Кутюр“ и чакаше дъждът да спре, последният ден на отпуската му да свърши, да настъпи есента, скучният живот в Лондон да го впримчи за още една година, за поредния откъслек от време. Въпросът беше как да се отключи вратата. Какъв лост бе необходим за освобождаване на другия ми аз? Нямах отговор… освен, разбира се, временното облекчение и притъпяване на съзнанието, предизвикани от бутилка вино, изпита в крайпътен ресторант, след което отново щях да седна зад волана и да потегля на север. Тук, в празната черква, можех да се помоля, но за какво? Да осъществя внезапното си хрумване да отида в абатството с надеждата да намеря начин да се примиря с битието си на неудачник? Наблюдавах как старицата се изправи, пъхна броеницата в джоба на роклята си и тръгна към вратата. Сълзите вече не блестяха в очите й, ала не знаех дали е престанала да плаче, защото е получила утеха от Бог, или сълзите са изсъхнали върху страните й. Представих си пътната карта на „Мишлен“ в жабката на колата ми и как бях оградил със синьо абатството „Гранд Трап“. Защо го бях отбелязал? Какво очаквах да получа от посещението? Ще ми стигне ли смелостта да позвъня на вратата на сградата за гости? Може би монасите ще отговорят не само на моите въпроси, но и на въпросите на човека в мен…
Последвах старицата към изхода. Ненадейно ми се прииска да я попитам дали е болна, наскоро овдовяла, или синът й е на смъртен одър… дали след молитвата се е обнадеждила; ала когато я настигнах (още си мърмореше под нос), тя погрешно изтълкува състрадателния ми поглед, реши, че съм турист, който иска да й даде милостиня, и протегна ръка. Отвратих се от глупавата си сантименталност, дадох на жената двеста франка и дълбоко разочарован, избягах.
Дъждът беше спрял. Червени ивици набраздяваха небето, мокрите улици блестяха. Хора на велосипеди се прибираха от работа. Облаците дим, бълващи от комините на фабриките, изглеждаха черни и заплашителни на фона на току-що окъпаното небе.
По едно време осъзнах, че съм се загубил — отдалечавах се от магазините и булевардите, вървях по улици, които сякаш водеха наникъде, крачех под неодобрителните погледи на стените на фабрики и високи сиви сгради и знаех, че постъпвам безразсъдно; трябваше да се върна при колата, да си взема стая за една нощ в някой хотел в центъра на града или да потегля за манастира, като мина през Мортан. Изненадах се, като видях гарата; едва тогава си спомних, че катедралата, до която бях паркирал колата, се намира в другия край на града. Най-логичното решение беше да се върна дотам с такси, но първо трябваше да пийна нещо в бюфета на гарата и да реша дали да отида в абатството. Докато прекосявах улицата, някакъв шофьор рязко изви волана, за да не ме сгази, после удари спирачки. Свали стъклото и ми подвикна на френски:
— Здрасти, Жан, кога се върна?
Тъй като името ми е Джон, за миг се обърках — помислих, че отнякъде се познавам с шофьора, затова отговорих също на френски: „Тук съм само за малко, довечера се връщам“, като се питах кой, по дяволите, е този човек.
— Май само си си губил времето — ухили се той, — но спокойно можеш да ги преметнеш, че посещението ти е било успешно.
Забележката ме подразни. Какво му даваше право да мисли, че съм пропилял отпуската си? И откъде знаеше за натрапчивото ми усещане, че съм неудачник?
В следващия миг разбрах, че е непознат, когото виждам за пръв път. Учтиво се поклоних:
— Извинете, но се боя, че и двамата сме се припознали.