— Може да се откажете да потеглите към манастира веднага и също да пренощувате в хотел.
Гласът му беше някак особен. Все едно опипваше почвата за някакво споразумение помежду ни, за разрешаването на проблем, неразгадаем и за двама ни — погледът му бе изпитателен, ала изражението му бе непроницаемо.
— Не знам — промърморих. — Още не съм решил.
Докато шофираше през центъра на града, той вече не приличаше на въодушевен ученик, а беше умислен, разсеян; отмина големите хотели, които бях видял по-рано, докато се разхождах, скоро се озовахме в квартал в близост до фабриките и складовете, където сградите бяха стари и западнали. От двете страни на мрачните улички се редуваха евтини пансиони, неугледни къщи, предлагащи квартири под наем, и мизерни хотели, в които можеш да си вземеш стая за една нощ или за един час, без да ти поискат паспорт и да ти задават неудобни въпроси.
— Тук е по-спокойно — отбеляза спътникът ми — отново не разбрах дали говори на мен, или разсъждава на глас. Във всеки случай не бях очарован от избора му, когато спря пред занемарена страда, притисната между също толкова неугледни постройки — синият неонов надпис „Хотел“ над открехнатата врата недвусмислено указваше предназначението на бордея.
— Понякога подобни свърталища са полезни — промълви той. — Особено когато нямаш желание да срещнеш приятели или познати.
Предпочетох да не коментирам. Той изключи двигателя, отвори вратата:
— Е, идвате ли с мен?
Нямах желание да разбера какво се предлага като Tout comfort, както бе написано с по-малки букви под неоновата фирма, но слязох от колата, отворих багажника и понечих да извадя двата куфара.
Дьо Ге ме спря:
— Да не бързаме с багажа. Ако желаете, вземете си стая. Аз първо ще вечерям, после ще реша какво да правя.
Отговорих, че предпочитам да продължа — по магистралата ще стигна до Мортан, а оттам ще поема по локалните шосета към абатството. Той сви рамене:
— Както искате.
Запалих цигара и го проследих с поглед, докато влезе в хотела. Вече усещах въздействието на брендито, което бях изпил в бюфета на гарата. Съзнанието ми беше замъглено, струваше ми се, че случващото се е недействително, питах се какво търся в този западнал квартал на Льо Ман, защо чакам човек, когото допреди по-малко от час не бях виждал и още не познавах, но който заради случайната прилика помежду ни за добро или зло беше влязъл в живота ми и го тласкаше в неизвестна посока. Идваше ми да седна зад волана, да потегля към манастира и да се помъча да забравя случващото се, което отначало ми се стори интересно, а сега ми изглеждаше заплашително, дори страшно. Тъкмо когато посягах да включа стартера, Дьо Ге излезе от хотела:
— Уредих нещата. Да отидем да хапнем нещо. Колата няма да ни трябва, знам един ресторант наблизо.
Не можах да измисля правдоподобно извинение да се откопча от него и макар да се презирах заради слабостта си, го последвах като сянка.
Заведе ме в някакво заведение на съседната улица — нещо средно между ресторант и бистро. Пред входната врата бяха оставени много велосипеди, все едно беше клуб на колоездачи, залата беше претъпкана с младежи с шарени пуловери, които пееха и се надвикваха, на една маса по-възрастни мъже, явно работници, играеха на зарове. Дьо Ге уверено си запробива път сред тълпата и ме заведе до маса зад опърпан параван, където пращенето на старомодно радио почти заглушаваше пронизителните гласове на младежите.
Собственикът — едновременно барман и сервитьор, тикна в ръцете ми нечетливо написан лист с менюто, сложи пред мен чаша с вино и чиния със супа, които не бях поръчал; изведнъж ми се стори, че помещението се преобърна, времето вече беше без значение, моят спътник се облегна на масата, вдигна чаша и каза:
— Да пием за престоя ви в „Гранд Трап“.
Понякога четвъртото питие временно прогонва замайването, предизвикано от предишните три, затова докато се хранех и отпивах от виното, погледът ми се фокусира, лицето на Дьо Ге вече не ми се струваше злостно и заплашително, а добродушно и познато като собственото ми отражение в огледалото — усмихнех ли се, и той се усмихваше, мръщеше се, когато се намръщех, а гласът му, досущ ехо на моя глас, ме насърчаваше да бъбря, подтикваше ме да се изповядам; докато се усетя, заговорих за самотата, смъртта и живота ми, напомнящ празна черупка, за неувереността и безчувствеността си. Като в просъница се чух да казвам:
— Смятам, че сред монасите, дали обет за мълчание, може би ще намеря отговор на въпросите си, може би те знаят как да запълнят празнотата, защото съзнателно са навлезли в мрака, за да открият светлината… докато аз… — Замълчах за миг, опитвах се да намеря най-точните думи, защото онова, което се мъчех да обясня, беше жизненоважно и за двама ни. — Ако не друго, поне ще ми кажат къде да търся истината — знам, че за различните проблеми на всеки човек има различни отговори, както за всяка ключалка има различен ключ, но все си мисля, че отговорите на монасите са универсални, нещо като шперц, който отваря всички ключалки.