— Еймъс, добре ли си?
Той почувства как някой го хваща за ръката, стиска го за рамото. Отвори очи и видя ръката на Джеймисън върху своята. Марс стискаше рамото му. И двамата го гледаха разтревожено. Декър примигна бързо и, слава богу, образите изчезнаха.
— Имам… проблеми от известно време.
— Какви? — попита Джеймисън.
— Спомените от нощта, когато намерих семейството си убито, нахлуват в главата ми бурно, неудържимо, повтарят се непрекъснато, а цветовете и образите… — Той въздъхна и разтри слепоочията си. — Нямам представа кога ще се случи отново и не съм в състояние да го спра.
— Но сега престана, нали? — каза Марс, докато Джеймисън наблюдаваше ужасена Декър.
Декър я погледна за миг, но бързо извърна глава, след като видя измъченото ѝ изражение.
— Засега.
— Кога друг път се е случвало? — попита тихо тя.
— Веднъж, докато бях в хотела — отвърна Декър и се обърна към Марс. — Когато ти заспа в стаята ми. Едва се добрах до банята. После излязох навън в дъжда. Реших… реших, че полудявам. После… случвало се е и след това — добави той и почука слепоочието си с пръст.
— А случвало ли се е, преди да се върнеш тук? — попита Джеймисън.
— Знам какво ще кажеш, Алекс. Знам, че не мога да живея в миналото.
— Едно е да го знаеш, друго е да направиш нещо по въпроса.
Той не отговори.
— Какво те кара да се връщаш тук, Еймъс? — обади се Марс. — Разбирам защо идваш в Бърлингтън. Но какво те тегли към къщата, в която се е случило всичко?
Декър се върна назад във времето. Видя се да излиза уморен от колата си след тежката смяна, която бе изкарал. Наближаваше полунощ. Трябваше да се е прибрал преди няколко часа. Но реши, че може би ще разплете случая, по който работеше, стига да му отдели още малко време. Затова звънна на Каси и я предупреди. Тя не остана никак доволна, защото се бяха разбрали да излязат на вечеря с брат ѝ, който беше пристигнал в града и щеше да отседне у тях. Но все пак жена му прояви разбиране. Заяви, че знае колко важен е този случай за него.
Проклетото разследване.
А после му каза, че ще отидат на ресторант на следващата вечер. Брат ѝ щеше да остане още няколко дни, така че щяха да имат и друга възможност.
Но се оказа, че нямаха друга възможност.
Това бяха последните думи, които Декър размени със съпругата си. Прибра се с намерението да си легне тихо, а на сутринта да заведе Моли, Каси и брат ѝ на закуска. Да ги изненада приятно, за да им се реваншира за пропуснатата вечеря.
Но когато влезе в дома си, завари там същински кошмар.
Животът му се промени. И то по немислим начин.
Декър си беше направил категорична равносметка за случилото се онази вечер.
Не бях там, когато семейството ми имаше най-голяма нужда от мен. Не оправдах надеждите им. Не оправдах собствените си надежди. Не знам дачи мога да живея с тази мием.
— Еймъс? — подкани го Марс.
— Предполагам, че се връщам тук — започна Декър, — за да си представя колко… колко различно би могло да бъде всичко.
Лампата в стаята на втория етаж угасна. Поради някаква причина това накара Декър да се оттегли още по-навътре в дупката, която мислено си беше изкопал.
Главата му пулсираше от болка. Имаше чувството, че мозъкът му се разтапя.
Някой почука на прозореца.
— Още някой ли сте довели, по дяволите? — ядоса се Декър.
Той погледна към Джеймисън, която седеше вцепенена до него. Погледна и към Марс в огледалото. Мелвин също не смееше да помръдне.
Декър бавно се обърна наляво.
Видя неясен силует. И пистолет, насочен към главата му.
Извърна се надясно и видя друга фигура с пистолет от страната на Джеймисън. Още двама души чакаха до всяка от задните врати.
Някой отвори рязко шофьорската врата и го удари по тила с такава сила, че той заби лице във волана.
Това беше последното, което си спомняше.
79
Когато Декър дойде на себе си, мястото му се стори познато. Погледът му се избистри, той се огледа и разбра каква е причината.
Намираше се в старата къща на семейство Ричардс. На пода. В кухнята, където бяха загинали Дон Ричардс и Дейвид Кац.
Китките и глезените му бяха стегнати със свински опашки. Огледа се и видя Джеймисън и Марс, вързани по същия начин. И двамата гледаха към вратата. На прага стоеше мъж, когото вече познаваха.
Бил Пейтън, или по-точно, Юрий Егоршин, не им се стори никак доволен.
В стаята имаше още трима мъже. Всички изглеждаха здрави, силни, опасни и държаха пистолети. Декър не беше виждал никой от тях в „Американ Грил“. Имаха вид на горили. Руски горили, което бе твърде опасно.