— След като вземате обезболяващи по рецепта, някой сигурно ви помага, грижи се за вас, нали? — предположи Джеймисън.
— Споменах ли думата рецепта? Не, никой не се интересува от мен. Но не се оплаквам. Няма да ме върнат в затвора само защото си купувам наркотици от улицата. Не могат да си го позволят — подсмихна се горчиво Хокинс. — Ако го знаех, щях да се разболея още преди години.
— Никакви грижи ли не ви осигуриха, след като излязохте на свобода? — учуди се Джеймисън.
— Предложиха ми място в един хоспис, но е далече, няма как да стигна дотам. А и не искам да ходя никъде. Държа да остана тук — заяви Хокинс и впери очи в Декър, който попита:
— Какво искаш от мен?
Хокинс го посочи с пръст.
— Ти ме вкара в затвора. Но сгреши. Аз съм невинен.
— Всички това повтарят — отбеляза скептично Джеймисън.
Хокинс отново сви рамене.
— Не отговарям за другите, а само за себе си. — Помълча малко и добави: — Ланкастър смята, че съм невинен.
— Не ми се вярва — отвърна Декър.
— Попитай я. Затова ми каза къде да те открия. — Хокинс вдигна поглед към потъналото в мрак небе. — Получаваш шанс да оправиш нещата. Може би ще успееш, докато още съм жив. Ако ли не… няма проблем, важното е да откриеш истината. Това ще ми е наследството — добави той с вяла усмивка.
— Но Декър работи за ФБР — намеси се Джеймисън. — Бърлингтън и вашият случай в частност са извън неговата юрисдикция.
— Чух, че се интересуваш най-вече от истината, Декър — заяви невъзмутимо Хокинс. — Или не съм чул добре? Ако е така, значи съм изминал всичкия този път за нищо.
Когато не получи отговор, той извади едно листче.
— Ще остана в града още два дни. Ето адреса ми. Може би ще се видим, а може би не. Но ако не дойдеш, ще ти тегля една от отвъдното.
Декър безмълвно взе листчето.
Старецът погледна към двата гроба.
— Ланкастър ми разказа какво се е случило със семейството ти. Радвам се, че си открил убиеца. Но въпреки това сигурно продължаваш да чувстваш вина, макар да си напълно невинен. Същото се отнася и за мен.
Хокинс се обърна и бавно тръгна между гробовете. След секунди мракът го погълна.
Джеймисън се обърна към Декър.
— Нямам представа какво се е случило, но всичко това е толкова… откачено. Той подхвърля упреци, кара те да се чувстваш виновен. Не мога да повярвам, че идва тук, когато се опитваш… да прекараш известно време със семейството си.
Декър сведе поглед към листчето с адреса. Изражението му ясно подсказваше, че в мислите му се прокрадва съмнение.
Джеймисън го наблюдаваше внимателно. Накрая заяви примирено:
— Ще се срещнеш с него, нали?
— Да, но преди това ще се срещна с друг човек.
2
Декър стоеше на верандата. Бе помолил Джеймисън да не идва с него. Предпочиташе да дойде тук сам поради куп причини.
Спомняше си всеки сантиметър от тази къща, построена преди повече от четиресет години. И поради феноменалната си памет, и защото тя бе точно копие на къщата, в която бе живяло семейството му.
Мери Ланкастър, съпругът ѝ Ърл и дъщеря им Санди се бяха нанесли тук, когато Мери бе постъпила на работа в полицейското управление на Бърлингтън. А това беше горе-долу по същото време, когато и Декър бе облякъл униформата. Ърл се занимаваше със строителство, но не работеше постоянно, тъй като Санди бе дете със специални потребности, което се нуждаеше от много време и внимание. От доста години именно Мери крепеше семейния бюджет с полицейската си заплата.
Декър пристъпи към вратата. Тъкмо се канеше да почука, когато тя се отвори.
На прага стоеше Мери с протрити джинси, аленочервен пуловер и тъмносини маратонки. Някога косата ѝ беше пепеляворуса, но вече бе започнала да посребрява и висеше вяло на раменете ѝ. В едната си ръка тя държеше цигара, от която се виеше струйка дим. Лицето ѝ бе осеяно със ситни бръчици. Беше на възрастта на Декър, но изглеждаше поне с десет години по-стара.
— Очаквах да се появиш тази вечер — заяви тя с дрезгавия глас на заклета пушачка. — Влизай.
Той погледна дали лявата ѝ ръка — онази, с която държеше пистолета — потреперва както навремето. Сега не забеляза нищо подобно.
Добре. Това е хубаво.
Тя се обърна и Декър я последва. Все едно малък влекач теглеше след себе си огромен товарен кораб към пристанището. Или към скалите. Декър не бе сигурен накъде точно. Поне засега.