Той забеляза и още нещо: Ланкастър, която и преди беше доста слаба, сега изглеждаше още по-крехка. Костите ѝ стърчаха под широките ѝ дрехи, които сякаш бе облякла направо със закачалките.
— Дъвките не вършат ли работа вече? — попита Декър и погледна запалената ѝ цигара.
Седяха в дневната, сравнително малко помещение, в което цареше хаос — беше пълно с играчки, купчини вестници, отворени кашони и какво ли не. И навремето домът на семейство Ланкастър не беше особено подреден. Малко преди Декър да напусне града. Мери и съпругът ѝ си бяха взели домашна помощница, решение, което бе породило други проблеми. Явно бяха предпочели хаоса пред тях.
Тя си дръпна от цигарата и изкара дима през ноздрите си.
— Позволявам си само по една на ден, и то когато Ърл и Санди не са си вкъщи. После проветрявам и пръскам с ароматизатор.
Декър си пое дълбоко дъх, но се закашля и подхвърли:
— Използвай повече ароматизатор.
— Да разбирам ли, че Мерил Хокинс те е открил?
Той кимна.
— Да. Ти си му била казала къде съм.
— Вярно е.
— Първо трябваше да ме попиташ. Знаеш защо съм дошъл. Предупредих те, обясних ти…
Тя седна и почисти с нокът някакво петънце на кожата си.
— Не го направих от нехайство. Прецених, че ще искаш да го изслушаш.
— Хокинс каза, че си му повярвала.
— Значи е преувеличил. Казах, че разбирам логиката му.
— И каква по-точно е тя?
— Защо безнадеждно болен човек ще ни моли да изчистим името му, освен ако не е невинен?
— Сещам се за поне една причина да се облагодетелства от това.
Мери си дръпна от цигарата и поклати глава.
— Едва ли. Когато човек знае, че е с единия крак в гроба, мисленето му се променя. Той няма време за губене, всяка секунда му е ценна.
Декър погледна отворените кашони.
— Ще се местите ли?
— Може би.
— Може би? Не е ли сигурно?
— Има ли нещо сигурно в този живот? — сви рамене тя.
— Как са нещата в Бърлингтън?
— Не са се разпаднали съвсем.
— Безработицата намалява из цялата страна.
— Да, и тук има доста работни места за по десет долара на час. Но дори в Бърлингтън не може да се живее с двайсет хиляди годишно.
— Къде са Ърл и Санди?
— На училищно мероприятие. Обикновено той се занимава с тези неща. Напоследък съм затрупана с работа. Трудните времена водят до тежки престъпления. Повечето са свързани с наркотици.
— Да, видях го с очите си. Защо Хокинс е дошъл при теб?
— Ти и аз работехме заедно по случая, Декър. За пръв път разследвахме убийство.
— Кога са го пуснали? Наистина ли е пътник? Не изглеждаше никак добре.
— Дойде в управлението преди два дни. Изкара ми ангелите. Отначало реших, че е избягал. Не му повярвах и звъннах в затвора. Оказа се, че не е излъгал нито за болестта, нито за освобождаването си.
— Искаш да кажеш, че затворите гонят неизлечимо болните, за да умрат навън?
— Очевидно за някои това е добър начин да намалят разходите.
— Хокинс каза, че ще остане в града още два дни. Отседнал е в Резидънс Ин.
— Където навремето живееше ти.
— Може да се възползва от шведската маса, за да качи някой и друг килограм, но не мисля, че има апетит. Заяви, че кара на наркотици, които купува от улицата.
— Тъжна работа.
— И иска да се срещнем отново.
Ланкастър пак си дръпна от цигарата.
— Не се съмнявам.
— Дойде да ме види на гробището.
Тя всмукна силно за последен път, преди да угаси фаса.
— Съжалявам. Когато той ме попита, не му обясних защо точно си дошъл в града, но му разказах за семейството ти. Не съм му казвала да ходи на гробището. — Светлите ѝ очи се взряха в лицето му. — Предполагам, че вече си прехвърлил подробностите по неговия случай, които удивителната ти памет несъмнено е съхранила.
— Да. И не открих да сме допуснали каквито и да било грешки. Отидохме на местопрестъплението, събрахме улики. Тези улики посочиха Хокинс като с лазер. Арестувахме го и той се изправи пред съда. Ние дадохме показания. Адвокатът му ни подложи на кръстосан разпит, направо ни извади душите. Съдебните заседатели осъдиха Хокинс и той получи доживотна присъда без право на замяна, при положение че можеха да го осъдят на смърт. Всичко ми се струва съвсем нормално и логично.
Тя се облегна на стола си.
— Не изглеждаш добре, Мери — каза Декър.
— Еймъс, аз не изглеждам добре поне от десет години. Би трябвало да си го забелязал.
— И все пак…
— Отслабнал си доста, откакто замина.
— Заслугата е основно на Джеймисън. Тя ме кара да спортувам, следи с какво се храня. Освен това готви. Предимно салати, зеленчуци и тофу. Вече е специален агент, получи значка и служебна карта. Гордея се с нея.