— Ще трябва да си купя някакви дрехи, за да ходя на работа. Тук някакъв магазин обявява разпродажба на дрехи втора ръка.
Искаш ли да дойдеш с мене?
Едва в магазина, докато Лорийн опаковаше костюми, блузи, обувки, Роузи се запита колко ли струва всичко това? Тя й каза, че е платила петнайсет долара, тъй като магазинът щял да се мести и съдържателката искала по-скоро да се отърве от стоката. Всъщност беше платила над сто и петдесет и сега разполагаше с по-малко от сто долара. Не си даваше сметка, че използвайки парите за нещо различно от алкохол, бе направила още една стъпка напред.
Приятелката й седна с кутия кока-кола, докато Лорийн пробваше дрехите.
— М-м добре… не е лошо. Това ми харесва — мърмореше тя и от време на време прокарваше пръсти през косата си. Изпитваше завист към крачещата напред-назад като манекен Лорийн. Дрехите бяха качествени, особено една блуза от кремава коприна и онзи чифт кафяви велурени обувки, които изобщо не бяха носени.
— За какво са ти всички тези парцали? Като гледам списъка на Джейк, едва ли ще можеш да ги носиш като миячка или келнерка.
— Може пък да си намеря истинска работа — отвърна й, докато се въртеше пред огледалото.
— Каква например?
— Администратор. За нея трябва да изглеждам добре. Посрещам посетители, въвеждам ги и прочие. Кой знае, може да извадя и такъв късмет.
— Може и да не го извадиш — подсмръкна другата жена. Лорийн не можеше да спи. Че диванът беше твърд и неравен, бе само най-малката причина. Мисълта за следващия ден не й даваше миг спокойствие. Четири пъти ходи до тоалетната, като внимаваше да не събуди Роузи, която хъркаше като кит. Беше жадна и изпи колата и минералната вода. Обливаше я студена пот. Към полунощ се започна. Реши, че една бира ще й помогне да заспи, навлече старата рокля на Роузи и открехна външната врата. Нуждата от глътка алкохол погълна цялото й същество. Не можеше да мисли за нищо друго.
Тъкмо излизаше навън, когато видя патрулната кола и двамата полицаи, които оглеждаха прозорците на сградите. Тя остана няколко минути неподвижна и се върна. Проследи ги от прозореца и когато изчезнаха от погледа й, без да се съблича, легна на дивана. Очакваше, че един ден ще я намерят. Значи бяха открили шофьора, който я доведе дотук. Погълната от собствената си метаморфоза и благодарение на привидната незаинтересованост от страна на полицията, бе престанала да мисли за това. Сега си спомни…
Вместо да обмисли настоящето обаче, Лорийн се върна към далечното време, когато сама бе полицай, при това единствената жена в участъка. Не можеше да отиде даже в тоалетната, без всички останали да разберат. Наложи се заради нея да направят женска тоалетна. Партньорът й от патрулната двойка побесняваше, когато постоянно го караше да отбива до обществените тоалетни. Стигна дотам, че не пиеше вода през целия ден, за да не ходи в тоалетната. Измислиха й прякор Златната Камила, защото дори и в най-голямата жега не приемаше никакви напитки. По-късно не само започна да пие, но можеше да засрами своите колеги. Всичко започна като излишно перчене, за да покаже, че е не по-лоша от всеки друг мъж в участъка, независимо дали е дежурен или не.
Полузаспала, Лорийн извика в паметта си времена, за които не се беше сещала от години. Виждаше се винаги в униформа, а най-много я порази постоянното унижение, което е трябвало да понася. Жена в един мъжки свят, който нито за миг не я допусна в своя кръг. Тя се беше борила за всеки сантиметър от изкачването си в йерархията. Трябваше постоянно да доказва, че е по-способна от мъжете. Не беше по-образована и ако баща й не беше полицай, едва ли някога би помислила за такава работа. Желанието й да стане полицай не беше нищо друго освен акт на протест. Лорийн мразеше баща си заради студенината му. Негов любимец беше братчето й Кит. Каквото и да поискаше малкият, той правеше всичко възможно да задоволи капризите му. Кит беше гордостта на семейството.
Майка й, плашлива, емоционална женица, пиеше тайно, за да си вдъхне повече самоувереност, докато стигна до тежък алкохолизъм. Почти никога не излизаше без да е изпила поредната дажба от бутилката. Най-неловко беше положението, когато колегите на мъжа й я връщаха вкъщи с патрулната кола. Каквото и да направеше в пияно състояние, бащата на Лорийн никога не я обвиняваше за нищо. Когато крадеше пари или обиждаше, внимателно я отвеждаха в стаята й, заключваха я вътре, а неудобният момент биваше замазван с обяснения, на които никой не вярваше. Лорийн често си запушваше ушите с възглавницата, за да не слуша сърцераздирателните хлипания на изтрезнялата и разкайваща се жена. В дома настъпваха мир и ред само до следващото напиване. Когато израсна, рядко мислеше за майка си. Сега виждаше бледото й лице, провисналата руса коса, белите й пръсти, нервно въртящи брачната халка, и зачервените очи. Лорийн бе копие на майка си, може би затова баща й не проявяваше особено внимание към нея. Не знаеше кога и защо майка й бе започнала да пие. Баща й я караше да намира скритите из дома им бутилки и да ги излива в мивката. В началото винаги му казваше колко бутилки е намерила и къде. Следваха побоища и скандали, за които се чувстваше виновна. По-късно започна да защитава майка си. Изливаше бутилките, без да информира баща си. Елън Пейдж умря тихо, както спеше, само на четиридесет и две години. На тринайсет години Лорийн стана домакинята вкъщи. Готвеше, чистеше, чакаше баща си и брат си. Често наблюдаваше през прозореца как отиват на мач. Винаги заедно, като приятели, а не като баща и син. После дойде катастрофата. Две деца бяха блъснали брат й с открадната кола. Не се беше сещала за брат си от доста време. Сега го виждаше пред себе си, чуваше гласа му: „Здрасти, върнах се. Има ли нещо за ядене?“ Той никога не спомена за „проблема“ на майка им. Когато майка й повръщаше, караха Лорийн да изчисти и да я измие, както се мият малки деца, а той се заключваше в стаята си и надуваше касетофона.