— Ще ви помогна — тя съблече сакото си. — Колко плащате тук? Арт плесна с ръце.
— Десет долара на час. Обичам ви! Как ви е името, миличка? О, Лорийн! Ето телефона, там има стол. Ей сега ще намеря списъка. Трябва да зная колко от тях потвърждават поканата, за да поръчам виното.
— Поканите изпратени ли са?
— Да, скъпа, но в тях е посочен старият адрес на галерията. Не направя ли откриването навреме, губя доброто си име. Ще ми се разгони фамилията! — Той включи факса. — Започвайте, миличка. Бъдете обаятелна и в същото време спазвайте дистанция. Най-важното е да измъкнете отговор ще дойдат ли или не.
Лорийн извади пакет цигари и хвърли поглед на списъка. Някои имена бяха отбелязани със звездички, други — с цветен флумастер.
— Какво означават звездичките? Важни персони?
— Не, просто готини ебачи. — Арт изквича от удоволствие и в същото време на вратата се позвъни. Все още ухилен от собственото си остроумие, той се обърна и излетя от стаята.
Радостни писъци и възклицания изпълниха помещението. След малко Арт се върна, натоварен със сложна конструкция от аранжирани цветя, следван от двама натруфени травестити. Единият носеше кошница с продукти и каса минерална вода. Другият вървеше след него, натоварен с още два огромни букета.
— Запознай се с най-добрите ми приятели, Нала и Диди. Ще помагат в аранжирането на платната. А това е… — обърна се Арт към нея — как ти беше името, миличка? Тя ще телефонира на поканените. Ще бъде нашата Мис Петък.
Докато Диди и Нала разопаковаха, Лорийн извади един бял лист и започна да набира първия номер. Диди постави пред нея чаша минерална вода и пусна касетофона. Тя изтръпна в очакване на някакъв оглушителен рок. За нейна изненада в малката стаичка се разнесоха първите тактове от Деветата симфония на Малер.
— Обичате ли опера? — дрезгавият му глас звучеше тихо и задушевно.
— О, да — отвърна Лорийн. Никога през живота си не беше слушала оперна музика.
Докато разговаряше по телефона, тя с учудване наблюдаваше как Арт и неговите две приятелки работят със спрейовете. За няколко часа бяха боядисани стените с бързо съхнеща бяла боя, подът беше изметен, боклукът — изхвърлен. Въоръжени с мечета, тримата вече боядисваха входа на галерията.
— Добър ден, обаждам се от името на Арт Матюз във връзка с откриването на неговата нова галерия — любезно и едновременно делово подхващаше тя. После съобщаваше адреса, часа и уточняваше, че виното и сандвичите ще бъдат сервирани след седем. Повечето от поканените отговаряха, че ще се постараят да дойдат, и само двайсетина уверено потвърдиха поканата.
Тя пресушаваше втора бутилка минерална вода, когато Диди пусна увертюра на Пучини и усмихната до ушите, взе да нарежда на масата бананов сладкиш, плодова салата и сандвичи с пастет. Лорийн скришом наблюдаваше големите й, изцапани с боя ръце. След малко тримата се събраха на кратка почивка и заобсъждаха най-подходящите места за поставяне на картините. От време на време Арт надничаше през рамото й да провери докъде е стигнала. Наближаваше десет часът, когато набра последния номер от списъка. Беше някой се Крейг Лайл, който поиска да го свържат с господин Матюз. Арт подаде четката си на Нала.
— Арт на телефона… — започна той. Лорийн стана и се протегна. Гърбът я болеше, устата й беше суха като пясък. Нала и Диди вече разопаковаха платната.
— Добра новина — извика Арт, като затвори телефона. — Крейг Лайл ще присъства, милички! Вече можеш да си тръгваш, но искам утре да дойдеш пак — обърна се той към Лорийн и погледът му се закова на белега й. — Какво си направила със себе си, за Бога? Автомобилна катастрофа или нещо друго?
— Катастрофа — тя отстъпи назад и неволно взе да опипва белега си.
— Мила, това може да се оправи. Познавам най-добрия хирург в града. — Той я прегърна през кръста с едната ръка, докато с другата ровеше из джоба си. Най-после извади тънък портфейл и отброи трийсет долара.
— Довиждане до утре — извика тя на двете помощнички. Арт я изпрати до вратата.
— Ще трябва да се заема с това — измърмори той на прага, отново вперил поглед в белега й.
На няколко крачки от автобусната спирка Лорийн се обърна. Той още стоеше на прага и голото му теме блестеше на уличното осветление.
— Искаш ли да те закарам? — извика някой.
Тя се огледа и видя колата на Джейк от другата страна на улицата.
Нала и Диди се спогледаха.
— Кажи му — започна Нала.
— За какво става дума? — попита Арт, докато разглеждаше окачените вече платна.
— Мисля, че съм я виждала, но не мога да си спомня къде.
Как е попаднала при тебе?