Лорийн демонстративно ги свали една след друга и бавно ги постави в кутията. Роузи я наблюдаваше със завист. С всеки изминат ден ставаше все по-уверена и по-елегантна.
— И аз може да дойда с тебе.
— Не прекалявай. Какво ти става днес? — Стана и тръгна към банята.
— Нищо ми няма. Не ти ли мина през ума, че двамата с Джейк ще се тревожим?
— Ти ли го изпрати да ме търси? — Тя отвори ципа на полата си и взе да се съблича.
— Какво друго ми оставаше? Не знаехме къде си. Да беше оставила поне една бележка! — Извърна поглед, за да не гледа хилавото, нашарено с белези тяло. — Какво се е случило с тебе, за Бога? Откъде са всичките тези белези?
— Получих ги, докато бях твърде пияна, за да усещам нещо. — Лорийн се уви с кърпата. — Някои са от цигари. Може би аз самата съм се горила, знам ли…
Роузи въздъхна тежко. Искаше й се да сподели, че са я уволнили от болницата. Нищо особено, просто съкращение на щата, но тежеше.
Когато Лорийн излезе от банята, Роузи вече спеше. Тя угаси лампата и тръгна към всекидневната.
Докато гледаше разсеяно телевизия, все още увита с кърпата, запали цигара и всмукна дълбоко дима. Още един ден без алкохол. Ден, в който бе направила нещо положително. Ала какво значение имаше всичко това? Нима всички дни ще бъдат като този? Затвори очи и се облегна на стената. Докога щеше да обикаля из града и да търси работа? Помисли си каква ли работа са свършили тази нощ Арт и неговите две помощнички. За няколко часа бяха преобразили онази задушна кочина. Не че беше нещо особено, но все пак заприлича на галерия и, кой знае, Арт може би щеше да изкара и някой долар от нея. Кои бяха Нала и Диди? Може би работеха в друга галерия или в някой нощен клуб? Харесваха й, те и Арт. Може би нещата можеха да се променят. Дали да не послуша Роузи и Джейк и да се радва на всеки ден, преживян без алкохол, и да не прави планове за бъдещето?
Сънят я завладя още преди спомените да изплуват в паметта й. Не знаеше, че колкото по-дълго време остава трезва, толкова по-често виденията от миналото ще излизат на повърхността и ще я преследват, подобно на мъртвия й брат. Миналата нощ бе успяла да прогони Кит, но дали щеше да се справи с другите? Колкото повече миналото приближаваше настоящето, толкова по-ясно щеше да вижда прогонените с алкохол призраци.
На закуска Нала се срещна с Къртис и му плати таксата за предната нощ. Приятелката й все още не се появяваше, макар че часът наближаваше шест, и тя предположи, че е попаднала на клиент от някой хотел. Къртис също беше кисел и постоянно разпитваше останалите, дали не са виждали Холи.
Диди я чакаше вкъщи с кърпа лед на челото.
— Добре ли си? — наведе се загрижена Нала.
— Виж ме — изхлипа Диди и махна компреса. Окото й беше посиняло от огромен кръвоизлив. — Черно е, а като слизах от колата, си изкълчих и глезена. Целият е отекъл.
Нала веднага приготви леден компрес и го наложи върху крака й. Физиономията можеше да се оправи някак си, но без здрави крака Диди би останала и без клиенти.
— О, сега се сетих откъде познавам Лорийн Пейдж — отново изохка Диди. — Събранието на бившите алкохолици, миналата седмица, помниш ли?
— Добре, де. — Нала съсредоточено триеше лицето си с тоалетно мляко. Странно, не помнеше да е виждала Лорийн на онова събрание, а по принцип винаги запомняше лицата на хората.
— Как ще отида на откриването с това лице? — продължаваше да хленчи Диди. — Арт няма да ме пусне.
— Къде се подреди така? — Нала погледна остатъците от грим върху памука и с удоволствие погали меката си кожа. — Разтревожих се, но реших, че може да си извадила късмет с някой мераклия. Холи също не се е мяркала от миналата вечер и Къртис е бесен.
— Едва пристъпвам, както виждаш. Боже мой, на какво приличам в лицето! Голям късмет, няма що!
— Ще се оправиш. Отокът ти ще спадне, а синината може да се замаскира с пудра. Спомням си как веднъж един задник ме халоса право в носа. Мислех, че ще умра. Очите ми бяха подути и посинели, главата ме цепеше. Затова пък обонянието ми се оправи.
Диди махна компреса и се ококори въпреки отока. После отново нададе той, но Нала остана безучастна и с изражение на погнуса окачи в гардероба изцапаната нощна премяна на контузената. Изведнъж погледът й попадна върху връзка ключове на масата. Обзе я паника. Защо Диди е върнала обратно ключовете?
— Къде е колата? — попита тя и Диди бавно свали леда от очите си. — Какво си направила с колата?
— Трябваше да я оставя отвън, не можех да вървя.