Лорийн обясни, че засега има работа и отвори външната врата. Не искаше да изглежда студена и недостъпна, но двете засегнаха онази тъмна, почти нереална част от живота й, за която все още не искаше да си спомня. Двете очевидно знаеха, че някога е проституирала, и това я дразнеше.
— Идвай винаги, когато пожелаеш и не забравяй, че можем веднага да ти намерим няколко клиента, ако закъсаш за пари.
— Ще си помисля.
С облекчение се раздели с тях и с облака от сладникав тежък парфюм. Все пак без да подозират, Диди и Нала й помотаха да преодолее едно препятствие, от което винаги се бе страхувала. Неочакваната срещата с Бил Руни и унижението от нея още свиваха стомаха й. Последните банкноти, припечелени в галерията, отидоха за такси, но Лорийн ги даде без да се замисли. Тази нощ бе разбрала за себе си нещо много важно — завинаги бе скъсала с пиенето и проституцията.
Тя уморено се заизкачва по дървеното стълбище в очакване на предстоящата разпра. Роузи я очакваше пред телевизора подобно на Буда, въоръжен с дистанционно управление. Лорийн влезе и тръгна към банята. Телевизорът мигновено замлъкна.
— Трябва да говорим!
— Зная, но първо ще взема един душ. Телевизорът отново заработи.
Влезе във всекидневната, увита в хавлиена кърпа, и махна с ръка към дивана:
— Чакай да си взема нещо за пиене. — Хладилникът се оказа съвсем празен. — Благодаря! Къде отидоха колите, които купих тази сутрин?
— Сега и ти знаеш какво е да намираш хладилника празен — смръкна Роузи.
— А-ха, значи нарочно си изпила всичко. Ти, дебело прасе! Бях купила достатъчно за цяла седмица.
— Така ли? А кой според тебе пълни шибания хладилник, откакто се нанесе тук?
— Боже мой! Нали ти дадох пари!
— А аз ти дадох покрив и легло, когато беше болна. Хранех те, перях те, а ти нито веднъж не каза едно „благодаря“.
— И сега искаш да ме изгониш. В това ли е проблемът? — въздъхна Лорийн.
— Защо не престанеш да си вириш носа и не стъпиш на земята? Аз съм откровена с тебе. Кога и ти ще ми отговориш със същото?
— Откровена за какво?
— Коя си ти, по дяволите? — изкрещя Роузи. Лорийн вдигна ръце в израз на безсилие.
— Знаеш коя съм. Казах ти шибаното си име. Аз съм Лорийн Пейдж.
— Името не е достатъчно. Знаех го още в болницата. Зная още, че живея с човек, който не дава пет пари за мене.
Лорийн запали цигара, затвори очи и приседна на края на креслото.
— Роузи, не мога да ти кажа много по този въпрос, защото сама не зная коя съм. Опитвам се да разбера. Щом го проумея, веднага ще те уведомя. — Стана и закрачи нервно из стаята. — Гледам се в огледалото и се питам дали винаги съм изглеждала така. Виждам ужасни белези по тялото си и не зная кой и кога ги е направил. — Тя рязко отметна назад кичур коса и посочи белега на лицето си. — Всеки може да ги види. Не зная обаче нищо за белезите в съзнанието ми. Губят ми се цели години. Понякога се питам дали наистина искам да науча къде съм била тогава.
— Какво стана тази вечер? — кимна приятелката й. — Изглеждаше направо шокирана. Онзи дебелият те познава отнякъде. Три пъти повтори името ти. Кой беше той? Защо не ми кажеш? Е, добре, ще ти помогна. Той е ченге. Джейк го познава. Не ми пука дали си лежала в затвора и защо, но искам ти да ми кажеш.
— Казах ти, но ти не повярва — нервно се изсмя Лорийн. — Още в болницата ти казах какво съм работила. — Тя отново седна в креслото и отпусна назад глава. — Бях ченге, Роузи, лейтенант. Дебелият мъж, когото видяхме тази вечер, бе моят шеф. Казва се Бил Руни. Изглеждаше смаян, нали? Сигурно си е мислел, че вече трябва да съм умряла. Кой знае, може би се е надявал, че съм.
— Защо си напуснала?
— Изритаха ме, защото пиех. — Тихо и безизразно, сякаш това не я засягаше, тя започна своя разказ. Говореше за децата и мъжа си, за развода и родителските му права над Сали и Джулия, за втория му брак, за това, че не е виждала дъщерите си вече шест години. — След развода продължих надолу по наклонената плоскост, докато те срещнах в клиниката. Продадох всичко — апартамента, мебелите, а колата ми беше конфискувана, защото шофирах пияна. Не си спомням добре какво съм правила, но зная, че когато вече не остана нищо за продаване и парите свършиха…
Тя започна да се дави в ужасна, разкъсваща кашлица. Тялото й се тресеше, от очите й потекоха сълзи.
— Продължавай по-нататък! Какво стана, след като не е останало нищо за продан? — Роузи я гледаше как посяга за нова цигара, щом кашлицата утихна.
Лорийн я погледна с типичния си кос поглед, леко наклонила глава встрани.
— Взех да продавам себе си, Роузи. Работех за сводници, които преди това бях арестувала. Тръгвах с всеки, който ми купи къркане. Напивах се с курвите, които някога прибирах в ареста за проституция. Заспивах в бардаци, дупки, под баровете. Не си спомням ясно нито един ден от това време. Понякога алкохолният глад ме довеждаше до лудост. Буйствах, крещях. Мисля, че по времето, когато камионът ме блъсна и ме взеха в болницата, вече бях стигнала самото дъно. Това е. Сега знаеш коя съм.