Роузи стана и започна да приготвя леглото й. Гадна история, но тя беше слушала и още по-ужасни. Всички, които посещаваха събранията, както и тя самата, можеха да разкажат същия или подобен разказ за загуби, страдания и черно отчаяние. Това, което отличаваше Лорийн от останалите, бе способността й да разказва за себе си безпристрастно, без капчица вълнение.
— Мисля си… — започна тя, докато се завиваше с чистите чаршафи.
— Какво? — попита Роузи.
— Мисля, че… не е толкова важно дали се възстановявам и как. Не ми пука особено. За кого го правя? Би било добре, ако — това ми доставяше радост, ако знаех защо го правя, в името на каква цел. Но цел няма.
Роузи стоеше насред стаята, внушителна като слон.
— Правиш го за себе си. Това е твоят живот. Или за двете момиченца. — Лорийн остана мълчалива и тя продължи: — Майка ми умря, когато бях на десет години. А исках да я питам за толкова много неща, например от кого съм наследила тези тлъстини. Баща ми беше кожа и кости. Исках да зная дали ме е обичала. Тя се самоуби със свръхдоза…
— Знаеш ли, Роузи, понякога те ненавиждам, особено сутрин. — Лорийн се изправи на лакът. — Но ако забравя да ти кажа, знай, че съм ти благодарна. Никой на този свят не дава пет пари за мен. Нямам никого освен тебе. Благодаря ти!
— Лека нощ, Лорийн! — Изчервена, приятелката й побърза да излезе.
Лорийн чуваше тежките й стъпки в спалнята, после всичко утихна. Тя лежа дълго с очи, вперени в тавана. Дъщерите й… Вече пет години имаха нова майка и сигурно бяха пораснали. Вероятно нямаше да искат да я видят. Не знаеше дори къде живеят. Колкото и да се мъчеше, не можеше да си представи лицата им. Вместо тях виждаше лицето на детето, чието убийство трябваше да разследва. Лора Брадли, шестгодишна, която бе видяна за последен път пред оградата на училището, докато чакала майка си да дойде да я вземе. Лорийн претърси цялата сграда и откри телцето й в една от вентилационните шахти. Приличаше на парцалена кукла, мъничка и безпомощна. Голото телце бе още топло и заблудена от това, бе опитала дишане уста в уста. Нежният гръден кош се повдигна, но се оказа, че това бе нейният собствен дъх. Животът безвъзвратно бе напуснал Лора Брадли.
Тя стана и започна да кръстосва стаята. Защо? Защо и днес си спомняше все това дете? Лора бе брутално изнасилена, вътрешните й органи бяха разкъсани с тъп инструмент. Незадоволен дори и след половия акт, насилникът бе продължил да измъчва беззащитното дете. Раните й бяха толкова ужасяващи, че полицаят, който работеше заедно с Лорийн, изтича до тоалетната да повърне. Дори грамадният Бил Руни се затресе в мъчителен плач, когато я видя. Обзета от единствената мисъл да хване убиеца, Лорийн работеше денонощно. Не отделяше и минута за собствените си деца. В един скандал по този повод изкрещя на Майк, че децата няма да бъдат сами дори за миг, и веднага нае бавачка, която да ги води и прибира от училище. „Опитвам се да намеря убиеца на Лора Брадли, разбра ли? — чу се да крещи на Майк в пристъп на гняв. — Може да ти изглежда дреболия, защото не си държал като мен мъртвото й тяло в ръцете си. Няма да заспя, докато не видя това копеле зад решетките, докато не се уверя, че моите деца и всяко друго дете може свободно да играе на улицата, без заплаха от смърт и насилие.“
Майк напразно я умоляваше да вземе отпуск. Тя посети родителите на Лора и им се закле, че убиецът ще бъде намерен и наказан. По това време методът на ДНК за идентификация на престъпници още не беше въведен в работата на полицията.
От първия ден, в който у нея се събуди подозрение към училищния портиер, до последния, тя постоянно усилваше натиска върху него. Интуицията й подсказваше, че той е убиецът. Дори шефът й реши да се намеси в полза на портиера и един ден я посъветва да разхлаби „примката“. Лорийн отказа. Няколко пъти прави оглед на местопрестъплението и обискира дома на заподозряния. Накрая го извика за пореден път при себе си. Показа му дрехите на Лора и фотографиите на трупа й. Разпитът продължи шест часа. Изтощен и объркан, той призна всичко. Лорийн беше горда. Повишиха я. Лора Брадли можеше да почива в мир.
Изтръпна при мисълта, че тъкмо под това име се беше представила на полицая, който дойде да я разпитва в дома на Роузи. Изрече го без дори да се замисли. Едва сега си даваше сметка, че бе ощетявала семейството си заради работата си. И нещо повече, беше се пристрастила към напрежението и вълнението от опасностите като към наркотик, докато един ден вече не можеше да се отпусне и да отдъхне, дори и да искаше.