Майк живееше в Санта Моника. Секретарката потвърди, че дъщерите на господин Пейдж се казват Джулия и Сали, но преди да запита кой го търси, Лорийн затвори телефона. После сложи на пода двата телефонни указателя и тренира до пълно изтощение.
Беше петък вечер, две седмици след деня, в който бе научила адреса на Майк. Все още не смееше да му се обади. Често набираше номера, но затваряше веднага щом чуеше гласа на секретарката. Пред себе си изтъкваше извинението, че няма пари за билет до Санта Моника и че все още е твърде зле облечена за среща с него и децата.
Тя се прибра вкъщи с част от банановия кейк на Диди и Нала. Беше изморена и поруменяла от пътя. Сутринта бе тренирала няколко часа с Хектор, собственика на „Стройна и във форма“. Уговориха се да започнат програмата за укрепване на атрофирали мускули, предназначена за слаботелесни клиентки.
Роузи надникна зад купчина кафяви пликове. Лорийн вадеше от чантата си едно след друго шишета с разни витамини. Хектор й ги беше подарил, защото повечето от тях бяха рекламни мостри. Посъветва я да взема редовно витамин Е, С, D и В12, а за пораженията от алкохолизма й бе препоръчал и цинк. Всички в клуба знаеха, че е била алкохоличка. Нала им беше казала, но Лорийн не се разгневи. Така й беше по-леко, освен това никой от тях не пиеше и нямаше опасност да я изкушават.
— О, ние пак сме били на фризьор! Дали пък Хектор не е впрегнал мускулите си и в това поприще? — подхили се Роузи.
— Нищо подобно, бях в кварталния салон. Приятелката й облиза поредния плик. Не й се искаше да признае колко хубава изглежда Лорийн тази вечер. От постоянния маршрут до галерията и обратно бе леко загоряла. Дори стойката й бе станала по-изправена и елегантна.
Лорийн преброи банкнотите в портмонето си, отдели няколко настрана, без Роузи да забележи, и тръгна към спалнята. Докато пъхаше парите в една от обувките си, където криеше всичките си спестявания, усети тежка миризма на пот. Дрехите на Роузи миришеха. Дали някога щеше да има свой собствен гардероб?
— Ще дойдеш ли с мен на събранието? Първо ще отида до пощата да изпратя писмата и оттам ще тръгна направо към Дружеството? — провикна се Роузи.
— Трябва да се върна в галерията. Ще излагаме нови картини.
— А-ха. И докато ти окачаш картини, Хектор ще ти помага с напътствия, нали?
— Хектор е гей, Роузи — въздъхна с раздразнение тя.
— Кой го знае, някои от тях „работят“ и в двете посоки.
— Хайде, не започвай пак! Иди да си изпратиш писмата, а аз ще приготвя нещо за вечеря.
Роузи излезе намусена. Лорийн изчисти кухнята, седна до телефона и след кратко колебание вдигна слушалката. Знаеше, че Майк едва ли е в офиса си, тъй като работният ден отдавна бе приключил, но реши отново да се обади, дори и само за да чуе телефонния секретар. Изненада се, когато чу на запис гласа на самия Майк. Той съобщаваше друг телефонен номер, на който можеха да го търсят при неотложни случаи. Затвори телефона, но после отново вдигна слушалката и започна да набира.
— Ало? — чу се детско гласче.
Лорийн затвори, запали цигара и жадно я изпуши. Повторно набра номера. Този път в слушалката прозвуча неговият глас. Гърлото й беше пресъхнало и тя преглътна няколко пъти, докато успее да проговори.
— Майк, аз съм, Лорийн. Настъпи пауза.
— Здравей! Доста време мина. Как си?
— Искам да те видя, тебе… и децата.
Последва още една пауза. Той се изкашля и пое дълбоко дъх.
— Разбирам. Нямам нищо против. Кога искаш да дойдеш? Ръцете й трепереха. Тя понечи да каже нещо, но гласът й бе секнал и Майк помисли, че връзката се е прекъснала.
— Може би този уикенд? — попита той.
— Искаш да кажеш утре? — прошепна най-после тя.
— Или неделя. Какво ще кажеш за дванайсет и половина? Ще обядваме, после ще се разходим по плажа.
— Дванайсет и половина в неделя — повтори като ехо Лорийн и затвори слушалката.
На масата лежеше листчето с адреса му. Тя го прочете няколко пъти, после повтори наум всяка дума от разговора. Най-после бе направила решителната стъпка. Дали щеше да се справи в неделя? Досега бе успяла да се справи и със себе си, и с хората около себе си. Изглеждаше добре и най — важното — беше напълно трезва.
Бил Руни седеше срещу шефа си и се клатеше на стола.
— Нищо. Нямаме кьорав свидетел. Майкъл Берило се наведе към него.
— Нали имаше някаква свидетелка. Бил?
— Да, Хелън Мърфи — кимна той. — Предполагаме, че я е проследил и втория път вече я пречукал успешно.