— Пияната по време на дежурство и прочие? — вдигна вежди помощникът му.
— По времето, когато детето изчезна, тя все още не пиеше. Беше добро ченге, старателна, всеотдайна. Както и да е, не искаше да се откаже за нищо на света, сигурна, че момиченцето е убито от портиера на училището. Нямахме никакви улики срещу него, напротив, човекът имаше желязно алиби. Шефовете я предупредиха да го остави на мира, забраниха й даже да посещава училището. Лорийн обаче продължи разследването в извънработно време. Работеше изцяло по интуиция.
Бийн се прозя и погледна часовника си. Не разбираше какво иска да каже шефът му с тази история. В коридора вече се чуваха стъпките на идващите за съвещанието полицаи.
— Не зная как, но накрая успя да го пречупи — продължи Руни, все така загледан през прозореца. — Извика го на разпит в участъка, може би за десети път, разпитва го шест часа. Капитанът беше бесен. Мислеше, че накрая злощастният портиер ще ни осъди за нарушаване на човешките права. По едно време тя излезе от кабинета с вид на олимпийски шампион. Вдигна нагоре палец и обяви, че портиерът е направил пълни самопризнания. Признал, че е убил детето.
Бийн вече не слушаше.
— Останалите вече дойдоха и ни чакат. Няма ли да започваме?
— Може би трябва отново да се срещнем с жената на Хейстингс. — Руни вдигна колана на панталона си. — Изглежда, трябва да пипаме по-здраво. Бяхме много снизходителни, а кой знае, Хейстингс може и да не е чак толкова почтен и праведен. Веднага ще подновим издирването на изчезналата свидетелка. Никакъв отказ от делото. Продължаваме, нали?
— Дори и да я открием — въздъхна помощникът му, — може да се окаже, че няма какво повече да ни каже освен това, което вече съобщи по телефона.
— Грешиш! Ще ни каже къде се е качила в колата му. Знае много повече от това, което е казала по телефона. А сега да започваме, че и неделята мина. Трябва да намерим тази кучка на всяка цена, а дотогава — никакви отпуски и почивки.
Таксито спря пред триетажна къща с изглед към океана. Не беше нещо особено, но Лорийн веднага изчисли, че струва поне три милиона долара. Майк Пейдж очевидно печелеше добре.
— Ще обикаляме ли още или ще слезете? — попита шофьорът.
— Ще се поразходя още малко.
— Добре, госпожо, както желаете.
Колата направи още една обиколка на Санта Моника и се върна пред къщата на брега.
— Дотук, госпожо. Имам клиент с предварително заявен час и трябва да тръгвам, ако не възразявате…
Лорийн разбираше, че шофьорът лъже, може би защото бе неделя и бързаше да си отиде вкъщи. Още щом плати и слезе, колата избръмча и изчезна. Тя остана сама на алеята, водеща към дома. Нямаше сили да пристъпи напред, но вече не можеше и да се върне. Стоеше неподвижна като стълб.
— Лорийн? — прозвуча познат до болка глас.
Тя се обърна и заслони с длан очите си. Сърцето й биеше до пръсване, кръв нахлу в главата й. Той приближи по алеята, а до него пристъпваше голямо рунтаво куче. Бялата спортна риза още повече подчертаваше загара му. Забеляза мрежата от ситни бръчици около очите му, но освен тази едва забележима следа на времето, той си беше същият, какъвто го бе видяла за последен път.
— Здравей. Очаквах те по-късно — усмихна се широко и посегна към чантата й.
— Взех такси. Нося нещо дребно за децата. Ще си тръгна днес, няма да оставам…
Той я хвана под ръка и я поведе към къщата, но след няколко крачки спря.
— Те отидоха да поплуват, но няма да се бавят дълго. Тъкмо ще поговорим, докато ги чакаме.
Тя тръгна към вратата, но Майк влезе отстрани, през големите френски прозорци на верандата.
— Хубава е. — Гласът й прозвуча глухо.
— Да, макар че ме разорява, но какво да се прави, децата я харесват. — Той направи кратка пауза. — О, може би не знаеш, че имам двама сина. Слязоха на плажа с Кати и момичетата.
Лорийн кимна и реши, че Кати е мащехата им. Влязоха в огромна стая, чиито прозорци гледаха към океана. Навсякъде бяха разхвърляни играчки, вестници и дори чинии с остатъци от закуската.
— Извинявай за бъркотията. В неделя не се занимаваме с домакинска работа.
Тя седна на широкия диван и започна разсеяно да разглежда картините, килимите, песъчинките, пръснати навсякъде по пода.
— Мога ли да пуша?
— Разбира се. — Майк прибираше разхвърляната маса. — Ей сега ще намеря пепелник.
Пръстите й трепереха, докато палеше цигарата и тя погледна дали Майк забелязва това, но той излизаше от стаята с куп чинии. Вратата се затвори. Останала сама, Лорийн пристъпи към стъклената стена, вдишвайки дълбоко дима, за да потисне вълнението си.