— Говори ли? Моята приятелка Анджела има кукла, която говори, спи, плаче, пие вода и се напишква.
Лорийн гледаше с удивление тъжното лице на детето.
— Тази пие вода, а после, като й натиснеш стомахчето, изплюва водата в лицето ти.
Устните на Сали трепнаха.
— Това е шега — опита се да обясни Лорийн, но детето хукна към стаята, мина покрай Майк и се скри в кухнята. — Всичко е наред, Майк. Нали знаеш, че открай време трудно общувам с тях. Трябва да тръгвам.
— Съжалявам! — Той се облегна на парапета. — Може би им трябва повече време, за да свикнат с теб. Ако смяташ да се виждаш с тях редовно…
— Ти съгласен ли си?
— М-да, може би… Не зная, този път всички бяхме някак си неподготвени. Според мен те се уплашиха, че си дошла да ги вземеш. — Той я гледаше право в очите. — Ти… не си дошла за това, нали?
— Не бих направила нищо, което да ги разстрои. Освен това не ги познавам добре. Станали са толкова странни. Ти също си се променил. Сиси те е превърнала в „семеен“ мъж. Вариш кафе, слагаш масата…
Сиси се появи на верандата с поднос кафе, остави го на масата и отново влезе в стаята.
— Моля те, поръчай ми такси.
Лорийн въздъхна с облекчение, когато таксито спря пред къщата. Бе решила да задържи втората кукла. Не искаше Джулия да помисли, че майка й не знае колко е пораснала. Забеляза, че Сали дори не извади своята от кутията. Детето отказа да я целуне за довиждане и срамежливо се вкопчи в ръката на Сиси. Майк я целуна по бузата.
— Елате отново. — Сиси студено я изгледа и стисна ръката й. Докато наблюдаваше от прозореца на таксито как й махат, застанали един до друг, Лорийн разбра, че никога няма да дойде отново тук.
Помоли шофьора да мине край С&А. Магазинът беше затворен. Двете огромни зали бяха пълни с ретро автомобили, щандовете бяха отрупани със сувенири, коли — играчки, но колкото и да се взираше през витрините, Лорийн не забеляза копчета и бутонели. Наближаваше три следобед и жегата ставаше непоносима. Тя помоли шофьора да спре пред най-близкия супермаркет с намерение да се разхлади с чаша кока-кола.
В десет часа Роузи разтревожена позвъни на Джейк и му съобщи, че Лорийн още не се е прибрала. Той я успокои с предположението, че е останала да спи в Санта Моника.
— Защо не се обадиш, нали знаеш номера на телефона? — предложи с леко раздразнение. Беше капнал от умора и искаше да се наспи. Двамата бяха работили през целия ден, докато пребоядисат спалнята и кухнята.
В единадесет Роузи позвъни на Майк Пейдж. Отговориха, че Лорийн е тръгнала в три следобед. Тя отново се обади на Джейк.
— Какво очакваш да направя? Не съм й бавачка. Не нося отговорност за това, което Лорийн прави или не прави. Сега ме остави на мира — бе категоричният му отговор.
В полунощ жената си легна, но миризмата на прясна боя не й позволи да заспи. Направи си чай с лед, погледа телевизия, после постоя на прозореца и около два и половина заспа.
В понеделник сутринта отново набра номера на Джейк, но той бе на работа. Когато Лорийн не се появи до четири следобед, тя отиде до галерията. Беше заключена. Погледна през витрината и забеляза, че всички картини са свалени. Помещението изглеждаше изоставено.
На свечеряване, за да разсее тревогата си, тя се залови да оправя спалнята. Извади вещите на Лорийн от своя гардероб и започна да ги нарежда в купения два дни преди това шкаф. Докато преместваше обувките й, забеляза, че едната изглежда някак си пълна и откри скътаните в нея пари. Преброи ги, учудена откъде приятелката й е припечелила такава сериозна сума, после отново ги върна в обувката, засрамена, че рови в нещата й. И друг път го беше правила, разбира се, но съвсем добронамерено.
Джейк дойде към седем. От Лорийн все още нямаше ни вест, ни кост. Той отказа да излезе с колата на своя приятел да я търси и за разтуха заведе Роузи на събрание, сигурен, че Лорийн ще се появи всеки момент.
Върнаха се в десет. Около полунощ, когато привършваха вечерята си, отвън се разнесе дрезгав вик и двамата скочиха. Джейк даде знак на Роузи да остане на стола и надникна през прозореца.
— Върна се — въздъхна той, — но едва стои на краката си. Ще й помогна да се качи.
Лорийн залиташе по средата на улицата и размахваше някаква кукла. Блузата й беше разкъсана, полата й изхлузена и мръсна.
— Майната ти! — изкрещя на Джейк тя. — Пусни ме, лайно такова! И сама мога да вървя.
Той отскочи встрани с вдигнати ръце и Лорийн безуспешно се опита да го ритне. Докато го псуваше, забеляза, че минаващата край тях жена забави крачка, за да види какво се е случило.
— Какво си ме зяпнала, курветино? Върви си по пътя, че като те настигна…