— Но това е само махмурлук, Джейк.
— Кой знае дали не е пипнала СПИН, венерически болести и Бог знае какво още. Накарай я да се прегледа.
Роузи погледна боязливо към спалнята, за да провери дали Лорийн е чула думите му.
Лорийн чу всичко и се отпусна на леглото. Бе съвсем трезва. Не помнеше почти нищо, освен че се отби да купи кока-кола, а излезе от магазина с две бутилки водка. Смътно помнеше как шофьорът я изхвърли от таксито, как след това бе спряла на автостоп някакъв камион, а после всичко й се губеше.
Може би така беше по-добре. Защо да се връща към живота, след като вече знаеше, че няма за кого да живее? Затвори очи и се закле, че щом Джейк и Роузи излязат, ще си вземе парите, вещите и ще се махне оттук. Ще влезе в първия бар и ще се напие така, че никога да не изтрезнее. Изпитваше само едно желание — да прати по дяволите всичко, а най-вече себе си. Решението сякаш я облекчи. Загърна се с пеньоара си и усмихната, влезе в кухнята.
— Колко хубаво мирише! Празненство ли ще имаме?
Руни огледа подредената с вкус стая, картините по стените и библиотеката. По рафтовете се виждаха снимки на Норман Хейстингс — ту с дъщерите си, ту с кучето, или сам в колата. Норман Хейстингс, порядъчният съпруг и баща. От двора долитаха радостните подвиквания на момиченцата, които си играеха с кучето, и тези обикновени човешки звуци се смесваха с аромата на печен сладкиш от кухнята, за да допълнят атмосферата на спокоен семеен уют в дома. Нямаше го само стопанинът.
Госпожа Хейстингс внесе поднос с кафе и домашни бисквити. Бе хубава жена, с гъста коса и миловидно, кукленско лице. Тя сервира кафето и се разположи на креслото срещу Руни.
Седеше сякаш на тръни, с ръце на коленете и той забеляза поддържаните й, ниско изрязани нокти.
— Съжалявам, че идвам при вас без новини — започна той. — Госпожо Хейстингс, моля да ме извините, ако този разговор засегне стари рани, но се налага да ви задам още няколко въпроса.
Тя прехапа устни, готова всеки момент да заплаче. Руни мразеше тази част от своите задължения, но бе твърдо решил да проведе разговора, а и тя очевидно разбираше, че е дошъл да иска нещо конкретно.
— Разкажете ми как преминаваше една обикновена седмица във вашето семейство.
Госпожа Хейстингс взе бисквита и внимателно отхапа крайчето й преди да започне своя разказ. Норман ставал сутрин по едно и също време, дори и в почивните дни. Водел децата на училище, после отивал на работа. След работа се връщал вкъщи и вечерял със семейството си. Два пъти седмично ходел на боулинг, или играел покер с приятели. Уикендите му били запазени за семейството.
— Имаше ли друго хоби?
— Обичаше да работи в градината, да дърводелства. Той направи гардероба в стаята на децата и кухненските шкафове.
— И нищо друго?
Тя поклати глава, но за миг се поколеба.
— Преди три години се записахме в един клуб за кънтри и уестърн. Ходихме няколко пъти, но той не прояви интерес. На мен ми беше много интересно, но Норман казваше, че хората от клуба не са неговият тип.
— Продължихте ли да го посещавате?
— Не, защото за тези танци трябва партньор… Май няма да мога да ви помогна много…
— Имал ли е приятел, който вие не одобрявате? Тя поклати отрицателно глава.
— Бихте ли ми показали къщата?
Вдовицата се изненада, но стана и го — подкани с ръка да я придружи. Докато го развеждаше из стаите, госпожа Хейстингс не пропускаше да посочи какво е измайсторил съпругът й — телефоните деривати, шкафовете, бюфета. Руни я следваше със зле прикрито отегчение. Накрая го въведе в работилницата. И тук, както в цялото жилище, рафтовете бяха отрупани със семейни снимки. Норман със съпругата и децата си, Норман с партньорите си на покер, Норман с компанията си за боулинг. Той се вгледа в лицата им с надеждата да открие сред тях някой с дебели, влажни устни, очила и белег от ухапване на врата, но остана разочарован. От фотографията го гледаха четирима дебеланковци с ръце в джобовете и едва забележими усмивки на хора, които знаят как да се забавляват; Капитанът се накани да тръгва и в този момент забеляза на стената светло правоъгълно петно.
— Тук е имало друга снимка, нали?
— Не си спомням. Норман я е махнал.
— Бихте ли я потърсили? — Руни разбираше, че вдовицата лъже и реши да атакува по фланга.
Тя се поколеба за миг, после отвори чекмеджето, но в този момент откъм двора долетя детски плач.
— Ей сега ще се върна. Дъщеря ми сигурно пак е паднала от люлката.
— Мога ли да видя какво има в бюрото?
— Предпочитам да не го правите.
— Добре, ще ви изчакам. — Капитанът вдигна ръце в знак на извинение и седна на стола.