Лорийн чете документите до сутринта. Беше толкова съсредоточена, че дори не обръщаше внимание на гърмящия телевизор. Когато Роузи заспа, тя продължи да се рови из материалите. Четеше всяко показание, разглеждаше внимателно всяка снимка, от време на време си водеше записки. Около четири сутринта стана и се протегна. Бе седяла няколко часа с подвити колене както някога, когато вземаше работа вкъщи. Разтри бедрата си и се облегна на стената. Те действително бяха с празни ръце. Нямаха дори един свидетел, освен самата нея. Ако Руни само знаеше! Тя бе гледала убиеца от непосредствена близост. Знаеше всяко движение от акта на убийството, самата едва не умря от удара. И още нещо. Спомняше си съвсем ясно бутонелите на ризата му. Чудеше се дали Нормън Хейстингс някога е купувал реставрирани коли. От това, което прочете, едва ли… Но тогава защо си беше спечелил име на идеален съпруг?
Около пет сутринта бе вече толкова уморена, че не можеше да заспи. Диванът беше прекалено мек, а гърбът я болеше. В полусънно състояние тя се облегна на възглавницата и в този момент пред нея застана момчето. Виждаше ясно черното яке с крещяща жълта лепенка на гърба му, чуваше стъпките му.
— Стой!
Тя скочи и рязко дръпна завесите. Не искаше да мисли за това дете, за гърчещото се под куршумите тяло. Трябваше да мисли за убиеца. Дали живееше в този град? Отхвърли това предположение. Беше твърде добре облечен, подобно на хората, които пътуват в командировка. Не, мъжът на Хелън Мърфи никак не се връзваше с цялата история. Затвори очи, за да си представи по-добре лицето му. Очилата със златни рамки, сините очи, острия нос, дебелите, влажни устни. Спомни си дума по дума целия разговор в колата, как натисна главата й и отвори жабката на колата. Остави го свободно да се движи из съзнанието й, без да изпита никакъв страх, и както някога Лора Брадли тихо си повтаряше: „Ще те хвана!“
Глава 9
Потънала в ужасяващите подробности на докладите, свидетелските показания и снимките, Роузи не чу кога Лорийн влезе в спалнята.
— Това е секретно, Роузи, не трябва да го четеш.
— Какъв кошмар са тези снимки от моргата — сви извинително рамене тя. — Фотографирали са ги съвсем отблизо. Не знаех, че човек изглежда така, като умре. А как ли са ги почистили след това? — Вдигна двете снимки на Хелън Мърфи. — Това е тя, когато са я открили, а това — пак същата жена, но в моргата. Изглежда като заспала.
— Зашили са я, после са я гримирали, за да бъде разпозната. Единственият заподозрян засега е мъжът й. Грешат, разбира се. Той няма нищо общо с убийството.
— Съмнявам се, че някой ще заплаче за тези жени. — Роузи затвори папката. — Доста са смачкани. Някои от тях изглеждат по-щастливи в смъртта, ако разбираш какво искам да кажа. Е, с изключение на малкото русо момиче. Тя е била готика.
— Да-а. — Лорийн се облегна на вратата на банята. — Тя не се вписва в пейзажа, нали? Останалите са стари, изхабени, очукани…
— Знаеш ли какво си мисля? — Роузи облиза устните си, преди да продължи. — Мисля, че той е хванал и тебе, после се е опитал да те пречука, ама ти някак си отървала кожата. Спомням си, че беше на седемнайсети миналия месец. Беше ударена точно като тях, по тила. Въпреки че е невероятно.
— Защо?
— Защото в същия ден е бил убит и Норман Не знам кой си, дето го намерили в собствената му кола. Не е възможно онзи да убива Норман и в същото време да те налага с чук по главата, нали?
— Аз паднах на паважа, Роузи.
— Да, да, аз пък съм Шарън Стоун.
Лорийн пусна душа и дръпна найлоновата завеса. Последната забележка я накара да се замисли. Не че Роузи бе казала нещо умно или вярно. Лорийн бе ударена в главата по начин, описан още осем пъти в делото, и не се искаше кой знае каква интуиция, за да се направи едно просто сравнение. Удиви я абсурдността на мисълта, че някой може да убие Хейстингс и един час по-късно да повтори същото убийство, но с друга жертва. Върху това си струваше да се помисли. Трябваше да провери точните дни и часове на убийствата.
Чувстваше приятна умора. Бе работила над следствения материал до сутринта. Стана й приятно, макар че не искаше да си признае, да побъбри с Роузи за делото. Макар и за кратко се почувства като лейтенант Пейдж. „Скицирах основното в картинката“ — обичаше да казва тя за този първи етап на всяко разследване.