— Знам, че завинаги съм загубила децата си, Роузи. Не е честно след толкова години да настоявам за свиждания. Те са щастливи, имат уютен дом, наричат я „мамо“. Забравили са ме. И за какво ли да ме помнят?
— Не говори така. Човек трябва да помни и доброто, и злото. Нещата ще се оправят. Следващата среща няма да бъде толкова тежка.
— Наистина ли?
— Сигурна съм.
— Ти си невероятен оптимист. — Прегърна я и се взря в пълното, загрижено лице. — Щастлива съм, че те срещнах, Роузи.
— И аз.
Лорийн се обърна към пътя и се опита да си представи накъде бе тръгнал шофьорът на таксито. Като че ли на първото кръстовище бе завил надясно.
— Добре, тръгваме. Мисля, че вече зная откъде трябва да минем.
— Сигурна ли си, че искаш да се занимаваш с това?
— Защо според тебе дойдохме дотук? Хайде, качвай се в колата и да потегляме. Тъкмо обмислях какво да правим по-нататък. Ще ти нарисувам бутонела и ти ще го покажеш на продавача. Ще кажеш, че съпругът ти е имал същите, но е загубил единия и трябва да му купиш нов. Слушаш ли ме? Завий, завий веднага наляво!
След около осем километра те паркираха пред входа на сградата до изложбения салон. Роузи повтори четири пъти въпросите, които трябваше да зададе, взе скицата на копчето и тръгна към огромните стъклени стени на салона. Лорийн се смъкна ниско на седалката, без да откъсва очи от нея.
Тя застана пред огромния махагонов щанд и зачака. След малко се появи някакъв мъж, размени няколко думи с нея и я поведе към левия край на залата. Лорийн ги загуби от поглед. Без да откъсва очи от входа, тя се смъкна още по-ниско на седалката и запали цигара. Дали не искаше твърде много от Роузи? Тъкмо се канеше да влезе в залата, когато едрата фигура на приятелката й се появи на входа.
— Извинявай, но това момче се оказа много приказливо. С какво да започна — с добрата или с лошата новина?
— Давай добрата.
— Добре, те наистина са продавали копчета и бутон ели по време на някаква рекламна кампания, започнала през 1990. Нали разбираш, вземат от някого сто осемдесет и пет хиляди долара за кола стар модел, след което великодушно му подаряват безплатни бутонели. За целта произвели общо около двеста и петдесет чифта. Това е лошата новина.
— По дяволите! — Лорийн удари с юмрук по таблото.
В сервиза работеха петдесет и осем служители, всеки от които получил по един чифт бутонели заедно с коледната си премия. Първата партида била от евтино сребро. Бутонелите се оказали много търсени и компанията поръчала втора партида, този път от деветкаратово злато. Тя обаче била раздадена само на мениджърите.
— Имаше указателно табло на отделите, с имената на мениджърите. Осем на брой. Тя извади от чантата си някакъв бележник с Мики Маус на корицата и започна да записва. Лорийн я наблюдаваше удивена. Роузи тихо се засмя и подчерта последното име. Бе запомнила всички заедно с титлите им.
— Винаги побеждавам във викторини. Сега остава да си спомниш дали копчетата, които си видяла, са били сребърни или златни.
— Не видя ли някой русоляв, с очила и голяма влажна уста?
— Тц. Продавачът вътре е нисък и въздебел. Изглежда така, сякаш в панталоните си има торба с картофи.
Лорийн се усмихна и взе списъка с имената. Петдесет и осем работници, всичките с едни и същи сребърни бутонели на ризите и осем началници — със златни. Към тях трябваше да прибави и неколкостотин собственици на старинни автомобили.
— Онзи спомена, че сребърните били некачествени и се чупели след няколко закопчавания. Даде ми и едни за спомен.
Лорийн грабна кутийката от ръцете й, отвори я и щом ги погледна, разбра, че бутонелите на похитителя бяха златни, а не сребърни като тези.
— Роузи, ти си чудо!
Оставаха осем заподозрени, които можеше да провери един по един. Трябваше да внимава, за да не предизвика подозрения. От друга страна, трябваше да бъде напълно сигурна, за да не заблуди Руни с невярна информация. Щеше да я арестува и да я прати на съд, без да му мигне окото. Вече беше приготвил досието с убитото момче. Лорийн знаеше, че не може да си позволи повече грешки. Твърде много бе грешила досега.
Глава 10
На следващата сутрин стана рано и след като не можа да измисли какво да предприеме по-нататък, тръгна към „Стройна и във форма“.
— Постоянно съм уморена — оплака се тя на Хектор.
— Естествено — сви рамене той. — Години наред си унищожавала организма си и няма да се възстановиш изведнъж. Нищо не става за една нощ. Нужни са време и постоянство.
Той обеща да й разработи подробна въглехидратна диета и напитка с високо съдържание на белтъци. Уговориха се да започнат програма от упражнения три пъти седмично. Натоварена с поредния пакет витамини, се върна вкъщи.