Двете седяха в колата пред входа на първия заподозрян от списъка, някой си Сидни Фийлд. По някое време той паркира пред дома си и докато заключваше колата, Роузи излезе и направо го запита дали той е господин Сам Фийлд. Човекът поклати отрицателно глава.
— Провеждам пазарни проучвания, господин Фийлд. Работите ли с компютър?
— Не — намръщено отвърна той.
— Но все пак вие сте Сам Фийлд, нали?
— Не. Името ми е Сидни Фийлд. Механик съм. Имате някаква грешка.
Роузи тръгна, като кимна едва забележимо на Лорийн. Тя извади фотоапарата и направи две снимки.
До края на вечерта успяха да проверят още шест адреса. Бяха изморени до смърт, а в списъка ги чакаха още две имена. Нито един от заподозрените не приличаше на този, когото търсеха.
На следващата сутрин Лорийн позвъни на Руни.
— Имам нужда от пари. Бил.
— Първо ми дай информация.
— В момента проучвам нещо. До довечера ще имам окончателни данни.
— Ела, ще ти дам сто долара. Не забравяй, че ти плащам от джоба си. След четиридесет и осем часа напускам. ФБР поема случая.
— Не искам да се срещаме в полицията.
Той изпсува, но все пак склони да се видят до индианския ресторант.
— Какво става? — Роузи бе чула целия разговор.
— Нищо. Опитвам се да намеря малко пари. Работя за един мой стар колега и приятел.
— Затова ли правим снимки? Колегата да не е онзи, когото видяхме пред галерията, капитан Руни? Само той се занимава с убийствата, нали?
Лорийн бе подценила приятелката си. Без да отговори на въпросите й, тя я подкани да тръгват. Скоро щеше да се стъмни.
Паркираха пред спретната редица от бунгала по Ашдън Роуд в околностите на Бевърли Хилс. Районът бе известен като квартал на хомосексуалистите. Гримирани и фризирани мъже вече се разхождаха нагоре-надолу по булеварда, събираха се на групи по ъглите. Някаква руса жена стъпи на един кашон, хвърли на земята отрупаната си с изкуствени цветя шапка и започна да танцува.
От другата страна на улицата спря кола и Роузи приготви бележника си. Сърцето на Лорийн започна да бие лудо. Бе видяла шофьора. Не беше този, когото търсеха. Значи оставаше само един, ако нейната теория бе вярна. След няколко минути Роузи се върна усмихната до ушите.
— Тази работа взе да ми харесва. По-приятна е от лепенето на пликове. Сега накъде?
Последният адрес бе на другия край на града, в Бевърли Глен. С пронизително свистене Роузи направи рязък завой и потегли направо срещу движението.
— Копелета! Аз имам предимство!
Лорийн се хвана здраво за вратата, докато колата направи няколко маневри и пое по Булеварда на залеза.
— Сигурна ли си, че това е пътят? Искам да ти напомня, че нататък живеят само филмови звезди.
— Точно така. Посоката е вярна.
Минаха покрай Бел Еър Гейтс и завиха наляво към Бевърли Глен. Пътят извиваше нагоре покрай хотел „Бел Еър“ и Роузи с блеснал поглед започна да описва зигзагообразни линии по пътя, за да види по-добре разкошните имения от двете страни.
Спряха пред триетажна къща с висока ограда и предупредителни табели за зли кучета и високоволтови проводници по оградата. Входът представляваше масивна желязна решетка. Тук живееше Стивън Янклоу, последният от списъка. Роузи пресече улицата, звънна и се наведе към домофона. През решетките се виждаха два автомобила — един буик и един стар мерцедес.
— Здравейте. Аз съм маркетингов анкетьор. Проучвам пазара на компютърни продукти. Искам да задам няколко въпроса на господин Майкъл Янклоу. Може ли да поговоря с него?
От другата страна затвориха. Тя отново позвъни и повтори репликите, но още преди да свърши, телефонът отново бе затворен. Иззад къщата се появи градинарят и тръгна към нея.
— Хей, здрасти! — замаха Роузи. — Може ли една минутка? Той не говореше добре английски и трябваше да повтори няколко пъти за какво е дошла.
— Име му не Майкъл.
— С компютри ли работи?
— Не. Работи сервиз, голям сервиз. Ти май нещо сбърка. Махай се!
Роузи се върна в колата.
— Това май бе последният, а? — Тя разказа на Лорийн какво бе чула от градинаря и записа в бележника си регистрационните номера на колите.