Лорийн бе заспала с дрехите. Той внимателно изтегли покривката на леглото и нежно я загърна. Искаше му се да я събуди, за да й каже, че Дони му е предложил съдружие във фирмата. После обходи целия апартамент, събра всички бутилки с алкохол, които успя да открие, и ги изхвърли в шахтата. Едва когато си легна до нея, забеляза, че Лорийн държи в прегръдките си снимката на Лубрински. Майк се опита внимателно да я изтегли, но тя простена в съня си и се обърна на другата страна. Дали помежду им е имало само колегиално приятелство, или нещо много повече, питаше се той, но сънят го погълна.
На следващата сутрин Лорийн стана рано и приготви закуска. Майк я чуваше от спалнята как се смее и разговаря с децата. Когато влезе при тях, малките вече бяха готови за детската градина.
— Аз ще ги закарам днес. Ти остани да закусиш — каза Лорийн.
— Не, аз ще ги закарам — възрази той.
— Кога ще се върнеш довечера?
— Късно. Имам дело в съда. — Той излезе, без да я целуне за довиждане, и затръшна вратата след себе си.
Лорийн вече оправяше леглата, когато Майк позвъни, за да каже, че й е запазил час при лекар.
— Лекар ли? За какво ми е той?
— Скъпа, послушай ме! Той е светило и ти можеш да разговаряш с него за каквото пожелаеш. Приятел е на Дони.
— Нямам нужда от никакви психиатри — прекъсна го тя, — особено пък от приятелите на Дони! Нищо ми няма. Имам нужда единствено от малка почивка и ще бъда…
— Имаш нужда от лекар, Лорийн. Слушай, не затваряй телефона! — Не искаше да бъде груб, но не можеше да се овладее.
— Отговорът ми е „не“. — Гласът й бе леден, овладян и спокоен. — Не съм болна, разбра ли? Край. Ще се видим довечера.
Тя не се реши да позвъни в участъка, но редовно проверяваше дали не е излязло някакво съобщение във вестниците. Страхуваше се да не види името си в някое от заглавията. Боеше се дори да излиза и в следващите няколко седмици не напусна дома си. Сутрин, след като изпратеше Майк на работа, поръчваше продукти по телефона и се залавяше с домакинството, докато Рита доведе децата от градината. Играеше с тях, четеше им приказки, разказваше им смешни случки, после се залавяше с вечерята. Той знаеше, че жена му продължава да пие, макар тя да отричаше. Никога вече не я видя с чаша в ръка, макар че по-рано тя прекарваше часове наред пред телевизора с бутилка водка пред себе си. Вечер изглеждаше винаги трезва и спокойна, а през нощта той тайно обхождаше апартамента да търси празни бутилки. Бе предупредил и Рита да му съобщи веднага, ако види жена му с бутилка, особено в присъствието на децата. Искаше да се излъже, че кризата е отминала, и усилията му до голяма степен намалиха напрежението в отношенията им.
Няколко седмици по-късно Рита позвъни в кантората му.
— Моля ви, господин Пейдж, елате у дома. Не зная какво става. Оставила е децата сами и е изчезнала. Всичко може да се е случило.
По пътя за дома Майк караше като луд. Оказа се, че децата са били сами почти през целия ден. След като ги успокои, той помоли бавачката да остане при тях и излезе побеснял от гняв. Беше решен да намери жена си на всяка цена. След три часа напразни обиколки из града отново позвъни вкъщи. Рита плачеше. Лорийн се бе прибрала мъртвопияна.
Тя го посрещна олюлявайки се с цигара в ръка и с извинението, че е имала важна среща. Не чуваше и не разбираше какво й говори. Майк се опита да я хване, но при всеки негов допир Лорийн надаваше пронизителни писъци. После неочаквано утихна и го помоли да я прегърне.
На следващата сутрин му обеща, че повече никога няма да я види в това състояние. Бе зачервена от срам. Кълнеше се, че повече няма да сложи капка алкохол в устата си.
Той се стараеше да я разбере и да й повярва. Помоли Рита да не оставя жена му сама с децата, преди да се е прибрал от работа. Но сякаш нищо вече не можеше да помогне. Няколко пъти я разобличи, като й показа празните бутилки, които намираше скрити из апартамента. Лорийн отричаше, дори обвини Рита, че нарочно ги е оставила, за да я компрометира.
Майк усещаше, че е на границата на търпението. Опитваше се да я разбере. Представяше си как би се чувствал, ако е убил невинно дете и е загубил любимата си работа. Естествените чувства, които изпитваше в тези моменти на превъплъщение, бяха срам и вина, а Лорийн не показваше ни най-малки следи от едното или другото. Напротив, все по-упорито твърдеше, че причината за нейния провал е неговата успешна кариера.
— Ти развали всичко. Защо трябваше да се местим тук? Толкова щастливи бяхме в старото жилище. — Непрекъснатите й натяквания за жилището го караха да подозира, че умишлено го предизвиква да я удари. — Всъщност ти беше домакинята, Майк, а аз — мъжа. Обикалях улиците, защото трябваше да работя за двама, макар че гърдите ме боляха, подути от кърма, а през това време ти седеше вкъщи.