— Сега можеш да направиш нещо за нея, Къртис. Ако дочуеш нещо или познаваш някой, който може да даде сведения, ще ми се обадиш, нали?
— Не работя за ченгета.
— Аз не съм ченге.
Тя го накара да запише телефонния й номер на дланта си. Къртис се подчини и бавно се отдалечи.
Лорийн въздъхна, загледана след съкрушената фигура.
„Стой! Полиция!“ — чу глас зад себе си. Пред нея вместо Къртис бягаше момчето. Жълтата лепенка се открояваше на фона на черното яке.
„Стой! Полиция!“
Той не спря, защото не беше чул предупреждението, а и нямаше защо да спира. Нали не носеше оръжие, а само един уокмен? Обля я пот. Гърлото й пресъхна, сякаш бе погълнала пясък. Тя се обърна и хукна в противоположната посока. Блъскаше се в минувачите, в спрените край тротоара коли. Единствената й мисъл бе да намери чаша водка. „Не! Недей! Ще ти мине, само не спирай! Не спирай, бягай, бягай!“
„Ти застреля детето — нашепваше нечий глас. — То нямаше нищо общо с наркоманите. Е, какво трябва да направиш със себе си, пияна кучко? Каквото и да направиш, то умря. Ти изпразни цял пълнител в гърба му!“
Едва когато почувства, че паниката я напуска, тя седна на бордюра, задъхана до задушаване от продължителното бягане. Знаеше какво е направила, но отказваше да го проумее. Никога нямаше да го проумее.
— Как си? — над нея се беше навела Диди и я гледаше удивено. — Току-що профуча край мене, сякаш бягаше от привидение.
— Бягам от бутилката.
Диди се засмя разбиращо.
— Дано вече да си по-добре. Е, аз тръгвам.
— Почакай, искам да те попитам нещо. За Холи. Моля те, почакай!
— Слушай, нищо не зная, нищо не съм видяла, нито чула! Даже не зная защо разговарям с теб. Заради тебе сега сме разорени, нямаме пукнат грош. Идваха ченгета и ни разпитваха. Оттогава не можем да хванем кьорав клиент.
— Диди, аз не съм ченге, разбери! Бях някога, но толкова отдавна, че едва си спомням за това време. Години наред проституирах и пиех като смок. Впрочем ти знаеш. — Лорийн я хвана за ръката и усети тежкия златен пръстен. — Моля те, кажи ми кой взе Холи. Ти не може да не си видяла. Нала ми каза, че си го видяла.
— Нищо не помня. Не си спомням дори какво съм правила през онази нощ. За мен всички нощи са еднакви.
— Стига, Диди! През същата нощ си яла бой. Върнала си се насинена.
— Може би. Значи Нала ти е казала?
— Да, и Къртис. Те двамата искат да ми помогнат. Моля те, кажи ми само какво стана тогава.
Диди разказа почти същата история, която вече бе чула от Нала — как колата се появила иззад завоя и спряла до нейния ъгъл, но Холи в последния момент я изпреварила и се мушнала вътре.
— Значи той е искал да качи тебе или Нала, но не и Холи?
— Както виждаш, имали сме късмет.
— Затвори очи и се опитай да си представиш сцената. Рус ли беше или тъмнокос? Нямаше ли плешиво теме? Мисли за него.
Диди се напрегна, но нищо не можа да си спомни.
— Имаше ли очила? Устата му не беше ли голяма и сякаш мокра?
— Да, да, точно така.
— А не беше ли късо подстриган, русоляв?
— Точно така.
— Спирал ли е преди това в твоята територия?
— Никога преди това не бях го виждала, а аз помня всеки, който има що-годе нормален вид.
— Нали не повтаряш „да, да“ само защото аз ти подсказвам как е изглеждал? Наистина ли изглеждаше така?
— Защо ще те лъжа? Наистина изглеждаше така, както ти го описваш. Доста отдавна беше, не мога да си спомня подробности. Виж какво, аз, както и всички от този квартал, познавахме Холи и искаме да забравим за тази лайняна история.
— Ако си спомниш още нещо, ще ми се обадиш ли? Диди кимна и закуцука към своя ъгъл.
Когато се прибра, намери бележка от Роузи, че Руни се е обаждал и че тя отива на събрание. Лорийн не го откри в полицията и позвъни на домашния му телефон. Бе по-груб от всякога.
— Можеш да се видиш с Фелоуз. Той те очаква. А аз чакам най-после да ми доставиш материал.
Лорийн хапна, изгълта шепа витамини и излезе.
В същото време Роузи паркира пред дома на Янклоу и зачака. Нощта беше по-подходящо време за наблюдение заради естественото прикритие на мрака, повтори си за десети път тя и извади фотоапарата. После прочете няколко пъти инструкциите и направи няколко пробни снимки. След малко пред желязната ограда спря автомобил. Беше мерцедесът. С големи усилия жената сниши тялото си на седалката и надникна през стъклото.
— Хайде, копеле, излизай! Искам да ти направя хубава снимка — прошепна за кураж тя.