За съжаление шофьорът отвори вратата дистанционно и без даже да погледне в нейната посока, паркира в двора. Единственото, което виждаше, бе част от профила и отражението на светлината от очилата му. Тя щракна с апарата, излезе от колата и като пристъпваше предпазливо покрай оградата, без да го изпуска от очи, се опита да нагласи фотоапарата за нощни снимки. Обективът обаче не беше добре завит и докато го оправи, мъжът потъна в къщата.
Роузи се върна в колата. Е, поне бе опитала, утеши се тя и завъртя ключа, но колата не запали. Опита пак, но моторът се закашля и отново млъкна. След още няколко напразни опита и порой от ругатни тя излезе и тръгна пеш.
Пътят беше лошо осветен и Роузи се стараеше да върви точно по средата. Две коли я задминаха и нито една не спря, макар че тя енергично размахваше палец за стоп. До главния път оставаха още няколко километра. Краката я боляха, по гърба й се стичаха струйки пот. Фотоапаратът й тежеше и тя съжали, че не го бе оставила в багажника.
Когато най-сетне стигна до главния път, вече беше забравила и за Янклоу, и за целия случай. Ставаше все по-хладно, беше и гладна. Тъкмо се канеше да пресече, когато чу зад гърба си шума на мотор. Роузи се обърна и видя мерцедеса точно пред себе си. Престори се, че насочва фотоапарата към огромния плакат „Карти на Холивуд“ и направи снимката точно когато светофарът светна зелено. Шофьорът обаче беше жена с дълга руса коса, тъмни очила и копринен шал, заметнат около шията. Преди автомобилът да изчезне, Роузи успя да направи още няколко снимки и тръгна към автобусната спирка.
Тя слезе на Булеварда на залеза и позвъни, но Лорийн още не се беше върнала. Озадачена, реши да занесе веднага филма в някое денонощно студио и докато чака за снимките, да похапне нещо. Трябваше да се обади и в гаража, откъдето бяха взели колата, и да съобщи на собственика, че може да си я прибере от Бевърли Глен.
Тя подаде филма на фотографа и седна пред студиото с купа малинов сладолед. Тъкмо бе преполовила купата, когато отново видя мерцедеса на Янклоу да се връща. Русата дама шофираше приведена над волана с кожени ръкавици и все още с тъмните очила. Роузи облиза показалеца си и в този момент се сети. Беше виждала това лице някъде. Но къде ли? Помнеше физиономии и винаги без затруднение нареждаше онези пъзели с лицата на холивудските звезди, защото ги разпознаваше само от един фрагмент — устните на Джули Ендрюз, очите на Голди Хоун, носът на Джейн Фонда… Тя се концентрира над характерното очертание на профила… Галерията! Разбира се, беше видяла тази жена в галерията, на онзи прием. Въодушевена, тя стана без да довърши сладоледа и влезе в студиото. Снимките бяха готови.
Докато чакаше автобуса за Пасадена, разгледа фотографиите. Бяха лоши, но слава Богу, имаше няколко съвсем чисти. Вече минаваше десет часът, когато отвори вратата на апартамента и с разочарование откри, че Лорийн още не се е прибрала. Обезпокоена, тя нахрани котарака, нареди снимките на масата и започна внимателно да ги проучва. Профилът на русата жена беше някак си особен. Роузи вдигна снимката към светлината, повъртя я под различни ъгли и изведнъж разбра. Това не беше жена, а мъж! После сложи една до друга снимката на русокосата и снимката, на която мъжът с очилата влизаше с колата през желязната врата. Профилът му, макар и непълен, бе ясно очертан. Сравнението бе красноречиво. Русата жена и мъжът, когото те с Лорийн мислеха за Стивън Янклоу, бяха едно и също лице.
Глава 11
Таксито спря пред Калифорнийския университет. Лорийн влезе и огледа пустото фоайе. Портиерът лъскаше пода и не й обърна внимание.
— Извинете, имам среща с господин Фелоуз. Той изключи машината и помещението утихна.
— Той не е тука. Срещата ви уговорена ли е?
Тя кимна, но портиерът все пак погледна в книгата за посещения.
— Не е в лабораторията. Мисля, че играе скуош на кортовете. Никой повече не й обърна внимание, докато вървеше към спортния комплекс. Край нея минаваха весели групи студенти, с бели екипи за тенис, нарамили ракети и сакове. От време на време избухваше заразителен младежки смях. Почти детските им загорели лица, блестящите зъби, лъскавите коси и слънчевите усмивки я караха да се чувства стара и мръсна.
Професор Фелоуз играеше на шести корт с някой си Брад Торнбърн, както сочеше табелата за резервации на оградата. Звукът на черната топка напомняше гръмотевичен грохот. Лорийн приседна на края на реда и започна да наблюдава играта. Нито един от двамата не я забеляза.
Тя се опита да отгатне кой от тях е Ендрю Фелоуз. Може би онзи, зачервеният като рак, който при всеки скок надаваше радостни възклицания. Надяваше се той да е човекът, с когото трябваше да разговаря, защото партньорът му бе смущаващо красив, може би най-привлекателният мъж, когото бе виждала от години. Той не викаше като червендалестия, а надаваше кратки, сподавени стонове, които мъжете обикновено издават, когато усещат приближаването на оргазма. „Да, да, да“, повтаряше той при всеки сполучлив удар и се усмихваше виновно, когато пропуснеше. Бе доста по-висок от Фелоуз, може би около метър и осемдесет и пет, прецени Лорийн. Най-красива обаче бе усмивката му и по-точно полуотворените му устни. Имаше великолепна фигура, дълги, мускулести крака, покрити едва-едва с тъмни косъмчета и тя веднага си представи гъстото окосмяване около гениталиите, както у всички тъмнокоси мъже. Късата му гъста коса бе полепнала по челото. И гърдите му сигурно бяха окосмени, тя почти ги виждаше през бялата тениска. Този мъж бе много различен от Фелоуз. Той постоянно подръпваше шортите си, докато размахваше ракетата напред-назад, като ту се навеждаше напред, щом другият заемаше поза за удар, ту изтриваше чело с лентата на китката си. Ръцете му бяха силни и големи. Тъмните вежди бяха изящно очертани, а очите… Той се обърна и погледна към нея. Бяха синьо-зелени.