— Да — промълви тя, — помня.
Той я наблюдаваше напрегнато. Знаеше, че лъже, но бе изумен от самообладанието, с което издържа погледа му, без да мигне.
— Били сте отровена от алкохола.
— Да.
— И все пак помните.
Тя сведе поглед и Фелоуз разбра, че самообладанието й е почти изчерпано. Лорийн стана и подръпна полата си.
— Не е нещо, което може да се забрави, професоре.
— Защо?
— Много ясно защо. Момчето бе невинно, а аз — пияна.
— И въпреки че сте били пияна, вие помните. Както сама казвате, такова нещо не се забравя. Какво конкретно не забравяте?
Лорийн въздъхна и запали цигара.
— Не виждам какъв е смисълът на този разговор. — Вдъхна дълбоко дима, издиша бавно и понечи да дръпне втори път, когато изведнъж бързо започна да описва черното яке, лепенката на Супермена, как детето полетяло и паднало на асфалта с прострени напред ръце и как дългата му коса се разпиляла, как тялото се свило и потръпнало в предсмъртна конвулсия, преди да застине. В гласа й нямаше и следа от вълнение. Веднъж започнала, Лорийн не можеше да спре и продължи с това как Руни й заповядал да се прибере в колата, как минал пред нея, навел се над трупа и как после разгърнал мръсната си носна кърпа, за да й покаже уокмена, в който касетата още се въртяла, как в крайна сметка хлапето било невъоръжено, а тя изстреляла в него шест патрона. После внезапно млъкна. Фелоуз бе очаквал, че ще рухне в креслото, обляна в сълзи.
— Какво стана после? — тихо запита той. Тази жена му ставаше все по-интересна.
Лорийн смачка недопушената цигара, ядосана, че той отклонява разговора към нейния личен живот.
— Бях разярена, отвратена от себе си, отчаяна, загубена и единственото, което исках, бе да забравя.
— Как успяхте да го забравихте?
— С алкохол.
— Алкохолът даде ли ви желаната забрава?
— Да. Зная, че би трябвало да отговоря отрицателно. Очаквате да кажа, че въпреки пиянството картината е била винаги пред очите ми и винаги ще бъде. Съжалявам, но трябва да ви разочаровам. Аз изобщо не мисля за това.
— Но вие сте пиели и преди това. — Професорът вдигна едно преспапие от бюрото си и взе да си играе с него. — Какво ви направи зависима от алкохола?
— Имала съм предразположение. Майка ми беше алкохоличка. Казват, че се предава по наследство.
— Защо започнахте да пиете, Лорийн?
— Отпускаше ме. Чувствах се по-сигурна и самоуверена. Не мислех и не чувствах. Ако нямате нищо против, предпочитам да поговорим за проблема, заради който дойдох.
— Какво не е трябвало да чувствате? — Той я погледна в очите със загриженост и съчувствие. — Извинете, нямам желание да си пъхам носа в живота ви.
— Защо не? Заповядайте! — засмя се тя.
Фелоуз нежно докосна бузата й.
— Вие сте умна и силна жена, може би най-силната, която съм срещат. Не искам да се ровя в личния ви живот, а да ви накарам да мислите и чувствате като него. Да го разберете. Както вие сте изпитвали остра необходимост от още една чаша, така и той изпитва нужда да убие още веднъж. Той е изтерзан, измъчен и деформиран от нещо, което някога е преживял, и единственият начин да продължи да живее в обществото като привидно нормален човек е този. Когато всепоглъщащата болка го сграбчи, той започва да се бори с нея, подтиска я, докато в един момент вече не може да я потуши и я освобождава от себе си, като нанася върху главата на жертвата си смъртоносните удари с чук. Едва след това освобождаване се чувства облекчен, успокоява се и възвръща своята нормалност. — Фелоуз крачеше край своите рафтове с книги, всичките до една посветени на серийните убийства. Плъзна пръст по средната редица. — Изследвал съм под лупа синдрома на гнева във всички тези случаи. Той изригва под формата на остра нужда да причиняваш болка, да рушиш, да нараняваш. Понякога гневът е сексуален. Страдащият изпитва блажена наслада, когато дебне, наднича, наблюдава какво прави една любовна двойка. Много от тези хора събират изрезките от вестници, известяващи за извършените от тях престъпления, и злорадстват. Съзнанието, че са достатъчно интелигентни, за да се изплъзнат от преследването и да оставят полицията с празни ръце, стимулира насладата от престъпленията им. Когато поредният пристъп отмине, те отново се интегрират в обществото и стават нормални бащи, съпрузи, колеги. Тайната им е като обичана любовница, над която те бдят, която хранят, защитават, управляват, докато болката не удари отново. Това е ужасяващ, непрекъсваем порочен кръг, който може да бъде разрушен единствено със залавянето на убиеца.
Лорийн постави цигарите и запалката в чантата си.