— Ти май пак си стреснал някой любопитен, Бруно — шеговито вметна. — Браво, добро момче!
Лорийн рязко се обърна, но в този момент шофьорът натисна клаксона.
— Ако ще се бавите тук, аз няма да мога да ви изчакам. Имам друг адрес.
Тя вече влизаше в колата, когато Брад Торнбърн застана на входната врата и огледа пътя.
— Хей, не ви ли видях днес в колежа? — извика той.
— Извинете, на мен ли говорите? — невинно отвърна тя.
— Да, на вас. Струва ми се, че днес ви видях на корта, докато играех с Ендрю Фелоуз.
— Какво съвпадение! — усмихна се тя.
— Проблем ли имате?
— А. не съвсем. — Пристъпи към оградата. — Трябва да се отбия у една приятелка, която живее в този район, на номер триста и осемдесет, доколкото си спомням.
— Ако искате да й се обадите, може да ползвате моя телефон.
— Ей сега се връщам — подвикна тя на шофьора, който кимна намусено и се извърна. — Шофьорът е уморен до смърт от това обикаляне из Бевърли Глен. Не мога да намеря адреса, а не ми се искаше да звъня по звънците, особено при всичките охранителни уредби в квартала.
Торнбърн притвори вратата, хвана кучето и отново я отвори.
— Бруно все още не може да разпознава „добрите“ от „лошите“ — засмя се той. — Още е малко кутре. Заповядайте…
Дъхът й секна при вида на просторното преддверие. Скъпите барокови мебели се допълваха от масивни полилеи и огледала с позлатени рамки. Благодарение на внушителните размери на помещението тежката мебелировка не действаше потискащо. То бе толкова огромно, че спокойно можеше да послужи за паркинг на дузина автомобили.
— Телефонът е на масичката зад арката. Аз съм Брад Торнбърн.
— Лорийн Пейдж.
Тя се отправи към красивия свод. Стаята тънеше в полумрак. Ниските бели кресла подчертаваха красотата на разноцветен букет върху малка стъклена масичка. Опита се да пресметне цената на цветята. Бяха от онези, екзотичните, които могат да се видят само на страниците на луксозните списания. На стените висяха големи картини в тежки рамки. Белият телефон бе най-малкият предмет в помещението. Набра номера на Роузи.
— Здравей, аз съм.
Приятелката й я заля с порой от думи, чийто смисъл бе, че е разтревожена и тъкмо смятала да се обади на Джейк, за да тръгнат да я търсят из града.
— Извинявай, загубих се. Идвам ей сега.
Роузи се опита да спомене за снимките, но в този момент Лорийн чу шляпането на джапанките по мраморния под и прекъсна разговора.
— Сега не мога да обсъждам това. Таксито ме чака навън. Довиждане.
— Искате ли нещо за пиене? — Брад бе наметнал върху шортите си широк бял халат.
— О, не, трябва да тръгвам. Благодаря. — Тя почувства, че се изчервява, и сведе поглед.
— У Ендрю ли бяхте тази вечер?
— Да, вечеряхме заедно у тях.
— Предлагах на Дили пари — усмихна се той, — за да свали онази картина. Зная, че сте я видели, защото не смеете да ме погледнете.
Лорийн изобщо не мислеше за картината, макар че той правилно бе забелязал. Наистина не смееше да го погледне, за да не издаде вълнението си. Двамата тръгнаха към изхода, но още не бяха достигнали прага, когато видяха как таксито потегли и изчезна.
— Е, няма ли да промените решението си, след като останахте без транспорт?
— Не, благодаря. Бихте ли поръчали друго такси?
— Не можете ли да карате кола?
— Мога, но доскоро пиех доста здраво. Оказа се, че тези две умения не се понасят. Сега нито пия, нито шофирам.
— Елате да поседнем. — Той я прихвана под лакътя. — Ще ви приготвя кафе, чай или нещо газирано.
Брад я въведе в кухнята и Лорийн отново се почувства като героиня от холивудски филм. Отвсякъде бе обградена с разнообразни достижения на домакинската техника, някои от които й бяха напълно непознати. Той наля чаша вода с лед и докато отиваше към окачения на стената телефон, попита с какво се занимава. Тя без колебание отвърна, че работи почасово в една картинна галерия.
— Коя? Може би съм я чувал?
— Едва ли. Не е от най-известните.
Лорийн се опитваше да се съсредоточи, за да получи колкото е възможно по-изчерпателна информация. Нужно бе да се отпусне, а не да се държи като скована от притеснение гимназистка. Намираше се в дома на Янклоу в края на краищата, а това предоставяше на разследването твърде големи възможности, за да ги пропилее с лека ръка. Брад Торнбърн бе наистина очарователен мъж, но в момента трябваше да забрави за него. Както бе казала Дили, той имаше много жени, все млади и красиви и едва ли би проявил интерес към нея. Но защо, освен ако вече не беше напълно откачила, защо все пак й се струваше, че… той й подава сигнал, че я харесва? Тя скришом го погледна, но в този момент той се обърна и улови погледа й. Не се усмихна, но щом очите им се срещнаха, отново се обърна към телефона и набра номера.