Той изчака, докато долната врата се затвори, и пристъпи към прозореца. Видя как тя изтича по алеята, после спря и каза нещо закачливо на кучето. Той натисна дистанционното управление и врата се отвори. Лорийн се поколеба за секунда, но не се обърна, може би защото не знаеше, че я наблюдава, и излезе.
Брад се хвърли на леглото и се загледа в отражението си, объркан и все още обиден от нейния отказ. Не беше свикнал да му отказват, нито бе срещал жена, способна да го възбуди с един жест. Телефонът иззвъня. Вдигна слушалката с израз на крайно раздразнение.
— Какво искаш?
— Включи ли охранителната система? — Да.
Стивън Янклоу затвори телефона и влезе в своята баня. Само заключен и залостен се чувстваше в безопасност. Коприненият халат бавно се свлече от тялото му. Загледан в себе си с възторжено обожание, той бавно пристъпи в напарфюмираната вода и се отпусна с въздишка на пълно задоволство сред ароматните балончета.
Лорийн пътуваше като истинска дама, с елегантен мерцедес и шофьор с униформа, който не обели и дума през целия път до Пасадена. Роузи обаче я чакаше настръхнала от нетърпение.
— Защо ми затвори телефона? Не можах да ти кажа най-важното!
— Роузи, уморена съм. Не можеш ли да ми го кажеш утре?
— Не. Проявих филма и направих снимки. Аз… се върнах и наблюдавах къщата на Янклоу.
— Какво?! — Лорийн хвърли чантата си на дивана и седна. — Виж какво, Роузи, това не е игра. Никога, чуваш ли какво ти говоря? Никога не прави каквото и да било, без да си го обсъдила с мен. Това е моя работа, не твоя.
— Исках само да ти помота — прехапа устни приятелката й. — Колата се развали. Трябваше да вървя пеша няколко километра. Обадих се да я приберат.
— Боже Господи! Оставила си колата пред къщата му? Не мога да повярвам!
— Добре, че стана така, защото видях мерцедеса и направих снимка на шофьора.
— На Янклоу?
— Да, може би Янклоу. Ти ще кажеш.
Лорийн се наведе над снимките. Погледът й спря на кадъра с русокосата дама.
— Според теб това жена ли е или мъж? — Роузи демонстративно сложи до нея снимката на влизащата по алеята кола с добре уловения профил на Янклоу. — Сравни устата на двамата шофьори.
Да, устата бе широка, с дебели устни, устата на човека, който искаше да я убие с чук. В този момент обаче бе по-загрижена за Роузи, която със своята непредпазливост и неопитност можеше да попадне в опасна ситуация.
— Ще видим дали не могат да ги увеличат. Сега, ако нямаш нищо против, аз си лягам.
Лорийн се пъхна в леглото и притегли завивките до брадичката си. Тази нощ искаше да бъде любена, целувана, прегръщана, но страхът, че след толкова загуби, след толкова години самота и унижения не са й останали никакви чувства, я парализира. Тя стисна чаршафа и го заусуква около пръстите си. Смъртта на Лубрински бе най-тежкият момент в живота й. Той единствен й бе дал любовта, която копнееше да получи от съпруга си. Бе единственият, който я обичаше такава, каквато е, без да иска нищо в замяна.
Започна се с едно-единствено сухо и сподавено ридание, което сгърчи стомаха й и бавно запълзя нагоре. Уплашена, че Роузи може да чуе, тя захапа чаршафа и го стисна с всичка сила, когато второто ридание разтърси цялото й тяло. Лорийн си спомни, че някога можеше да се владее. „Майка му стара, овладей се, Пейдж! Хората очакват да бъдеш твърда като скала. Ако започнеш да подсмърчаш, ще ни направиш за смях! Вън една майка чака да й кажеш дали детето й е все още живо. Ако се разлигавиш точно сега, тя също няма да може да го понесе. Щом искаш да ревеш, иди и реви вкъщи. Но по време на смяна — никога! Чуваш ли ме, Пейдж? На тебе говоря!“…
„… Госпожо Брадли, съжалявам, но… ние намерихме Лора и трябва да ви кажа, че… Лора е мъртва, госпожо Брадли.“
Роузи стана, без да разбира какво я бе разбудило, и след малко до слуха й долетяха ужасните проточени звуци. Тя хвърли одеялото настрана и влезе в дневната. Лорийн лежеше сгърчена, с чаршаф между зъбите, а кокалчетата на пръстите й бяха побелели от стискане. Риданията й наподобяваха сподавения вой на умиращо животно — нисък, виещ плач, който би се превърнал във вик, ако не го потискаше. Роузи седна на леглото, прегърна я и започна да я люлее, сякаш държеше малко дете.
— Поплачи си, Лорийн, не се мъчи, не го потискай. Това съм аз, голямата дебела Роузи. Хайде, отпусни се…
Думите й отприщиха бента на самообладанието и Лорийн избухна в разтърсващи, неудържими ридания. Вкопчена в Роузи като удавник, тя оплакваше пропилените прекрасни години, самотата си, викаше всичко, което бе загубила и никога нямаше да върне — децата и мъжа си, майка си, баща си, брат си, момчето, което бе застреляла, Лубрински, когото пак смъртта й бе отнела, и ги молеше за прошка. Ридаеше и за всичко, което сама си бе причинила и към което насила се бе заставила да върви.