Тя никога не възропта, не помоли за по-леки задачи.
Продължи да работи със същото темпо още една година и може би тогава бе започнала да пие сама. После помоли да я преместят от „Моралния“ отдел в отдела за борба с наркотиците. Шест месеца по-късно застреля хлапето. Никой не се запита през онази нощ как се е чувствала и какво я е накарало да се напие.
Руни остави недоядената си закуска на масата. За първи път усети вина, че и той, както останалите, я бе изоставил. Може би трябваше да й се извини в удобен момент, макар че вече бе твърде късно. Едва сега, когато можеше да изпие цяла бутилка без окото му да мигне, въпреки че бе на работа, разбираше какво е изпитвала самата Лорийн през всичките онези години — гняв. Всъщност двамата си приличаха. И той никога не се оплакваше от работата, напротив, постоянно натякваше на момчетата, че работата трябва да се върши, колкото тежка и противна да е, а оплакванията да оставят за неудачниците. Не се интересуваше дали сред тези, на които говори, има и жени. Никой нямаше право на привилегии. Ето така бяха работили двамата с Лорийн. Сега и двамата бяха еднакво ненужни на полицията.
— Казвам се Лорийн Пейдж — представи се тя на притеснената госпожа Хейстингс. — Искам да поговоря с вас за няколко минути по повод някои неясноти в убийството на съпруга ви. Няма да ви отнема много време.
Лорийн седна на дивана и се постара да изглежда спокойна и безразлична.
— Вече казах всичко на онзи детектив. Руни. Не разбирам какво още има да се обсъжда. Няма ли да свършат тези разпити?
— Тъкмо затова предлагам да свършим възможно най-бързо. — Тя се усмихна и отвори папката.
Първият й въпрос учуди вдовицата. Дали Норман е имал старинен модел кола, купена от Санта Моника? Та той никога не би могъл да си позволи подобен разкош! Лорийн попита дали все пак е имал кола, преди да се оженят.
— Разбира се, но нямам представа каква е била. Струва ми се, че я имам на снимка, но къде ли е?
— Мога ли да я видя? — Вдигна поглед от папката и щом госпожа Хейстингс излезе, извади една от снимките, които бяха направили с Роузи и набързо я скицира на един празен лист. След малко вдовицата се върна със семейния албум и запрелиства страниците.
— Мисля, че е тази. Не зная нито кога е произведена, нито откъде е купена.
Норман Хейстингс позираше усмихнат до един британски морган, доста стар, изискан модел. В единия ъгъл съвсем ясно личеше годината, когато снимката е била направена — 1979.
— Доколкото зная, съпругът ви е бил малко по-възрастен от вас. — Лорийн понечи да разлисти албума, но домакинята го дръпна от ръцете й.
— Да, петнайсет години. Живяхме щастливо. Сигурно знаете, че… Норман имаше малък проблем. Аз казах на онзи човек; Руни.
— Не мисля, че има смисъл да се връщаме към него. Възхищавам се от смелостта ви да споделите тази тайна с един непознат полицай. Сигурно ви е било трудно да говорите за нещо толкова интимно. — Тя й подаде скицата. — Мъжът ви имал ли е бутонели, подобни на тези? Сигурно са били златни или сребърни, с монограма на С&А в средата.
— Неговите са сребърни, но единият се счупи и той не ги носеше.
— Пазите ли ги?
Госпожа Хейстингс отново излезе от стаята и Лорийн се облегна на дивана. За съжаление домакинята бе постоянно нащрек, подозрителна и нервна. Тя я искаше спокойна и отпусната.
— За какво са ви тези копчета? — попита след малко вдовицата.
— Могат да се окажат звеното, което ще ни отведе до убиеца.
— Внимателно затвори картонената кутийка. — Смятаме, че е носил същите бутонели. Мога ли да ги задържа?
Госпожа Хейстингс кимна в знак на съгласие и притеснено приглади роклята си.
— Дали ще го открият някога?
— Съмнявам се. — Лорийн сложи кутийката в чантата си. — Смятам, че интимни подробности, които нямат връзка с дадено престъпление, не бива да излизат в пресата, особено ако семейството на жертвата е помолило за това.
— О, благодаря ви! — вдовицата спонтанно стисна китката й.
— Разтревожена съм. Децата, ако разберат… Пък и родителите на Норман ще го понесат тежко. Приятелите му съща.
— Той бе инженер, нали?
— Да, проектираше машини за сладолед и домакински уреди.
— Можеше ли да ремонтира автомобили?
— О, Норман можеше да поправи всичко, от тостера до двигателя на колата. Съседите постоянно го търсеха да им поправи нещо. Той беше толкова добър! Никога не им отказваше.