— Помагал ли е на този мъж? — Лорийн й подаде снимката на Янклоу.
— Не мога да кажа със сигурност. Лицето почти не се вижда, но все пак не мисля, че съм го виждала.
Показа й и другата снимка, на която Янклоу шофираше белия мерцедес с грим и руса перука.
— Тази жена е идвала у нас. Искаше да говори с Норман за колата си. Не я познавам.
— А колата виждали ли сте?
— Не мога да си спомня. Толкова много хора го търсеха! Нали ви казах, той никога не отказваше услуга.
— Това е спортен мерцедес — кабриолет. Може би сте я виждали, но със спуснат покрив?
— Не зная… като че ли ми е позната. Какъв цвят е покривът? Лорийн предположи, че щом колата е бяла, най-вероятно е и покривът да е в същия цвят.
— О, не. Мисля, че веднъж видях на двора подобна кола, но беше с черен покрив.
— Спомняте ли си човека, който бе дошъл с нея? — безгрижно подхвърли и взе да прибира снимките.
— Не. Бяха пред гаража с Норман. Той държеше там дефицитни резервни части. Заради тях го търсеха толкова много хора. Вземаше пари колкото да си покрие разходите за части. За него двигателите бяха хоби, което аз ненавиждах. Връщаше се вкъщи целият вмирисан на бензин и изцапан с масло.
— Благодаря ви много! — Лорийн стана. — Много ми помогнахте. Мога ли отново да ви посетя, ако успея да направя по-добра снимка на мъжа с белия мерцедес?
— Разбира се. И на мен ми беше приятно да си поговоря с вас.
Руни тъкмо паркираше, когато видя Лорийн да маха за довиждане на госпожа Хейстингс.
— Много е нервна — отбеляза тя, като седна в колата. — Страхува се, че „малкият проблем на Норман“ може да излезе във вестниците. Това я занимава повече, отколкото самото убийство.
— Имаш ли нещо за мене?
— Подозирам едно лице, но не искам да говоря, преди да съм събрала достатъчно доказателства. Може би след няколко дни ще мога да ти докладвам.
— Нямам толкова време! Информацията ми трябва сега.
— Дай ми време поне до тази вечер — прехапа устни тя. — Трябват ми и повече подробности за последната жертва.
— Казах ти каквото зная. Докато не получа лабораторните резултати, не мога да кажа нищо повече. А, да. Преди убийството е ял бананов сладкиш. — Лорийн вече отваряше вратата, когато Руни неочаквано продължи: — Между теб и Лубрински имаше ли нещо?
— Защо искаш да знаеш?
— Опитвам се да отгатна.
— Малко си закъснял.
— Така е. Напоследък си спомням изминалите години и се сетих за него. Мъжко момче беше.
Тя кимна мълчаливо. Руни извади изпод седалката бутилката и я надигна.
— Сетил си се за него, защото пиеш. Той винаги държеше бутилка под седалката. Впрочем защо се наливаш така?
— Не мога иначе. Ти пиеше ли с него?
— Нима не знаеш?
— И по време на дежурство ли?
— Най-вече. Често обаче отлагахме почерпката за след работа.
— Той ли ти помогна да се пристрастиш към алкохола?
— Нямах нужда от помощта на Лубрински — засмя се тя. — Сама го постигнах!
— Защо?
— Сигурно защото съм била напрегната, несигурна, уплашена и прочие. — Изведнъж стана сериозна. — И най-важното, защото нямаше кого другиго да обвинявам, освен себе си.
— Може би е имало и някакъв семеен проблем?
— За Бога, Бил, защо не ме оставиш на мира? Той отпи още няколко глътки и затвори шишето.
— Просто искам да зная. Може би съм гузен. Трябваше да проведа този разговор с теб преди много години.
Тя излезе и се облегна на вратата.
— Много си закъснял, приятелю. Вече нищо не може да се направи. Станалото станало. Вече е зад мен.
— Извинявай — глухо каза той, без да я погледне. Лорийн затвори вратата и след кратко колебание се наведе през стъклото.
— Колкото до Лубрински, Бил, той бе моят най-добър единствен приятел. Имах сляпо доверие в него. Но той беше и голям глупак, поемаше неоправдани рискове, направи маса поразии, които не успях да предотвратя, защото никога не се вслушваше в думите ми. Лубрински изобщо не признаваше друго мнение освен собственото си. И накрая искам да отговоря на въпроса ти. Не, между нас не е имало нищо. Бяхме само патрулна двойка и нищо повече.
Тя рязко се обърна. Замислен, Руни завъртя ключа и потегли. Роузи вече я чакаше от другата страна на улицата.
— Как мина? — жизнерадостно попита тя.
Лорийн й каза да кара към Санта Моника, облегна се и затвори очи.
Пред нея застана Лубрински. Колко пъти се бяха напивали заедно! Алкохолът ги правеше откровени до край. Колкото и пияни да бяха обаче, винаги успяваха да запазят поне малко разстояние. Една вечер то се стопи. Лорийн се беше наливала през целия ден. Той настояваше, че тя трябва да изтрезнее, преди да се прибере в такъв вид при Майк и да го уплаши. Бе решил, че е най-добре да отидат в апартамента му и да изпият една кана кафе. Често я поднасяше за успехите на съпруга й, за гордостта му от красиво подредения им дом. Тя не му позволяваше да отива твърде далеч. Напомняше му да види първо себе си, нали и неговата жена не беше ангелче. Двамата се караха като деца през цялата вечер и накрая се заклеха, че вече никога няма да обсъждат своите половинки. Когато полушеговито си стиснаха ръцете, той я притегли към себе си.