— Значи ли това, че вече мога да те смятам за свободна жена?
Лорийн се опита да го зашлеви, но той се наведе и тя с всичка сила удари прозореца на колата. Лубрински взе ръката й и я целуна.
През онази нощ не беше на себе си. Той бе пил колкото нея, но не му личеше. Едва когато го видя как се опитва да направи кафе, тя разбра колко е пиян.
— Ти си се гипсирал, Лубрински. Нашата работа е като в поговорката за слепия дето водел друг сляп. Дай на мене.
Той се отпусна върху неоправеното легло. Дрехите му бяха разхвърляни из цялата гарсониера. Лорийн бе предложила да дойде някоя неделя и да оправи малкия апартамент, но той твърдеше, че така му харесва повече. Винаги знаел кое къде се намира и не му се налагало да търси.
След като изпиха по няколко чашки кафе, тя се приготви да си тръгва и точно тогава се оказа, че са загубили ключовете на патрулната кола. Лубрински започна да хвърля дрехите от едно място на друго, да наднича под столовете и да псува. После изведнъж вдигна нагоре ръце и се засмя. Неговият красив, нисък смях!
— Те са в джоба ми — извади ключовете и ги хвърли във въздуха. — Исках да те задържа още малко, но вече така изтрезнях, че няма да имам смелост.
— Смелост за какво? — засмя се тя.
— Да те прегърна. Знаете ли колко пъти съм копнял да ви прегърна, госпожо Пейдж?
Лорийн стана от леглото, приближи се и го прегърна. Лубрински я притискаше нежно до себе си, без да помръдне. Не я милваше, не я целуваше, правеше точно това, което бе казал — прегръщаше я. Тя усещаше как целият трепери, чуваше ритъма на сърцето му. Двамата останаха така безмълвни няколко безкрайни минути, после тя внимателно се отдели от него.
— Трябва да се връщам при децата.
— Ти го обичаш, нали?
Лорийн се смути. Всъщност сама не знаеше отговора на този въпрос. Постоянните скандали вкъщи й бяха омръзнали. Майк мразеше Лубрински, ревнуваше я от него, натякваше й, че заради него е започнала да пие. Бедният Майк, така добре умееше да обвинява целия свят за всичко, но себе си — никога.
— Да, обичам Майк. А сега трябва да си вървя. Двамата с тебе си имаме достатъчно проблеми, за да създаваме още един.
— При мен е по-различно, Лорийн — поклати глава той. — Ти нищо не подозираш, нали? Боже мой, Лорийн, обичам те! Понякога не зная какво да правя. Има дни, в които се страхувам за тебе, зная, че това е глупаво, опасно, но не мога да се спра. То е по-силно от мен. Не мога да не те обичам и да не те желая. Всеки ден те виждам, постоянно съм до теб и това ме влудява. Реших да помоля да бъда преместен. Не защото ти си добър или лош партньор, а защото… желая те и… Е, сега поне вече знаеш.
Два дни по-късно го убиха. Докато тя сваляше чорапите си, за да направи превръзка на обилно кървящите му рани, той се усмихна и се опита да се пошегува:
— Най-после ги свалих. Знаех, че един ден ще успея. Ако знаех, че си готова да се събуеш, ако съм ранен, още преди няколко месеца щях да застана под куршумите.
Лорийн го бе прегърнала, докато линейката се носеше с див вой по улиците на града, и тихо му повтаряше да се държи, да не се отпуска. Последното нещо, което Лубрински можа да произнесе, бе, че я обича и последното, което чу, бе, че е глупав и ужасен негодник, защото и тя го обича и ако не се стегне и не издържи до болницата, ще го удуши с тези чорапи. Лорийн видя как последната светлина напусна очите му, изпълнени с удивление. В този кратък миг загуби собствената си душа, сякаш той я отнесе със себе си.
През онази нощ се върна вкъщи с мисълта да намери утеха в близостта на Майк, но него го нямаше. Тя се напи до безсъзнание и рухна върху леглото. Когато се върна и я видя, съпругът й закрещя отново, че Лубрински отново я е напил и че смята най-после да съобщи за тези безобразия на началника им.
— Този път Лубрински няма нищо общо — едва чуто бе промълвила тя.
— Не ти вярвам! — викаше съпругът й. — Утре отивам в участъка. Трябва да се срещна с този човек!
— По-добре опитай в моргата, Майк, но се съмнявам, че ще ти отговори. Лубрински е мъртъв.
Мъжът й я гледа втрещен няколко секунди, после се опита да я прегърне, но тя вече не можеше да го понася. Не можеше да понася никого около себе си. Искаше само едно — да се напие до забрава. Горкият Майк! Стараеше се да я разбере, дълго я увещава да си вземе отпуск, особено след като разбра, че колегите й също й предлагат. Лорийн отказа. Не можеше да остане и минута без работа. След време сериозно започна да си внушава, че умирайки, Лубрински бе взел някаква част от нея, защото всичко, което правеше, й се струваше глупаво, всичко, което Майк говореше, й звучеше безсмислено. Децата й досаждаха, колегите й я дразнеха, но някак си успяваше да живее и работи до деня, в който застреля невинното дете.