— Норман Хейстингс? — тихо попита Лорийн.
— Неговата беше морган. Звънеше почти всеки ден и искаше отново и отново да я изпитваме и регулираме. Накрая разбрахме каква е работата. Господинът имал навика сам да сваля двигателя и да си играе с него. Разбира се, редовно правел поразии, след което хващал телефона и поръчвал посещение на някой от нашите механици. Така поне ми представи нещата господин Янклоу.
— Той тук ли е сега?
— Да.
— Мога ли да видя дали е бил тук по времето, когато Хейстингс беше убит?
— Защо ви е нужна подобна информация? — Консултантът отново прехапа долната си устна. — Всъщност това е без значение, защото Янклоу няма работно време. Той идва и си тръгва когато пожелае.
Лорийн попита дали е бил в сервиза в деня на убийството на Холи, но Хънтър сви рамене.
— Нямам представа. Нали ви казах, че той идва когато си поиска.
— Имате ли отделен паркинг за служителите на фирмата?
— Зад сградата е. Прилича на самолетен хангар. Винаги е пълен с коли на наши служители, на клиенти или току-що доставени от чужбина.
Тя му подаде списък на автомобилите, в които бяха намерени труповете. Резултатът беше нулев. Хънтър не помнеше нито една от тях. Усети, че списъкът на датите и автомобилите все повече го озадачава.
— Нима не си спомняте поне синия седан на Хейстингс?
— О, него го зная. Той често го оставяше тук.
— Кога я остави за последен път? — Сърцето й щеше да се пръсне от радост.
Хънтър вдигна слушалката.
— Шийна, би ли проверила кога Хейстингс е оставил при нас колата си за последен път? — Той затвори телефона. — И полицията ме попита за това. Огледаха и хангарите.
— Доколкото зная, Хейстингс е продал колата си преди доста години, нали? — Лорийн запали втора цигара. — Чрез С&А ли е направил продажбата? Дали все пак не си е купил друга кола от вас?
— Не мога да ви кажа. Никога не съм работил с този клиент.
— А господин Торнбърн познаваше ли Хейстингс?
— Сигурно. — Телефонът иззвъня, Хънтър записа нещо и благодари. — Изглежда, той е имал договор за ползване на паркинга. Секретарката ми не може да каже със сигурност за колко време е подписал договора, нито кога колата е била тук за последен път.
— Хм, значи е ползвал паркинга ви, но не е бил ваш клиент, тоест колата му не е била купена от вас?
— Така излиза.
— Да не е сключил договора с господин Янклоу?
— Нямам представа. Моят пряк началник е господин Торнбърн.
— Какво мислите за него?
— За Брад ли? О, той е чудесен шеф. Твърд, уверен, винаги знаеш какво цели в работата и същевременно умее да се повесели и посмее.
— Имах предвид Янклоу.
— О, не го познавам добре. Рядко работя с него.
— Опитайте.
— Не работя с него… Изглежда ми доста непостоянен. Има дни, в които се държи приятно, но понякога е способен да те смачка. От време на време остроумничи, но хуморът му е доста мрачен.
— Женен ли е? — Не.
— Да не е хомосексуалист?
— Не зная — шокиран отвърна Хънтър.
— Мислите ли, че при него подобни особености не са изключени?
— В смисъл, дали е нормален? Лорийн стана.
— Значи смятате, че е добро, нормално момче. Моля да ме извините, но моята фирма настоява да приключа с всички тези въпросници.
— Нали ви казах, не е чак толкова симпатичен.
— Искате да кажете, не чак толкова нормален — усмихна се тя. Този зализан консултант започна да й харесва. Беше съвсем наивен и вярваше, че разговаря със застрахователен агент.
— Да не е заподозрян в нещо? Полицаите разпитаха доста подробно останалите служители, но към мен не проявиха интерес, защото по време на убийството на Хейстингс бях в отпуск.
Хънтър изглеждаше разочарован. Лорийн отново извади фотографиите и му подаде снимката с русата жена.
— Според вас дамата не прилича ли на Янклоу?
— Не зная, госпожо Пейдж — смутено прошепна той. — Не бих искал да огорчавам Брад. Той ми е приятел.
— Семейство Хейстингс не могат нито да продадат колата, нито да получат застраховката й, докато това разследване не приключи.