— Изумително е, че Стиви Рей го е направила рече Деймиън. Забелязах, че той не отиде до шахтата, а остана до фенерчето.
Сестра Мери Анджела се приближи до входа и почтително докосна прясно изкопаната дупка.
— Да, Стиви Рей го е направила, но с божията намеса.
С божията намеса? Искаш да кажеш, че вашата Дева Мария е само форма на Никс? — Ужасният провинциален акцент на Стиви Рей, който се чу от другия край на зимника, накара всички ни да подскочим.
— Да, дете. Точно това исках да кажа.
Не желая да те обиждам, но това е най-странното нещо, което съм чувала. — Стиви Рей се приближи до нас. Беше пребледняла. Долових мирис на нещо странно, но усмивката промени лицето й и тя заприлича на себе си. — Зи, ти ли пищеше така ужасно? ’
— Ами, да. — Не можах да не се ухиля. — Бях в тунела и не очаквах да попадна на Близначките и Афродита.
— Има логика. Афродита е страшилище — отбеляза Стиви Рей.
Засмях се и се възползвах от възможността да сменя темата.
— Като стана дума за страшилища, намерихте ли гарвани-демони, останали там?
Стиви Рей отмести очи от мен.
— Всичко е безопасно. Няма за какво да се тревожиш — побърза да каже тя.
— Радвам се — обади се сестра Мери Анджела. — Тези същества са отвратителни… смесица между човек и звяр. — Тя потрепери. — Изпитвам облекчение, че се отървахме от тях.
— Но вината не е тяхна — неочаквано възрази Стиви Рей.
— Моля? — Монахинята остана озадачена от защитния й тон.
— Те не са искали да се родят такива… Нещата в тях са се смесили поради изнасилване и зло. Те всъщност са жертви.
— Не ги съжалявам — рекох аз и се зачудих защо Стиви Рей говори така, сякаш защитава гарваните-демони.
Деймиън потрепери.
— Трябва ли да говорим за тях?
— Не, разбира се — отсече Стиви Рей.
— Хубаво. Причината да доведа Зоуи тук долу беше да й покажа тунела, който си направила, Стиви Рей. Изумителен е.
Благодаря, Деймиън! Наистина беше страхотно, когато осъзнах, че мога да го направя. — Стиви Рей влезе в дупката, където мигновено бе заобиколена от непрогледния мрак, който се простираше зад нея като вътрешностите на огромна, черна като абанос, змия. Тя вдигна ръце и притисна длани в стените от пръст на тунела и изведнъж ми напомни за сцена от „Самсон и Далила“, стар филм, който гледах с Деймиън преди месец и нещо. И сега сякаш Далила водеше слепия Самсон да застане между масивните колони, поддържащи храма, пълен с ужасни хора, които му се подиграваха. Той си беше възвърнал вълшебната сила, събори колоните и загина и…
Не е ли така, Зоуи?
— Какво? Замигах, обезпокоена от тъжната сцена на самоунищожение, която се разиграваше в съзнанието ми.
— Дева Мария не премести пръстта вместо мен, когато правех тунела. Успях със силата, която Никс ми даде. Господи, ти изобщо не ме слушаш — отговори Стиви Рей. Беше свалила ръце от стените на тунела и ме гледаше така сякаш питаше: Какви мисли се въртят в главата ти?
— Извинявай. Какво казваше за Никс?
Мисля, че Дева Мария и Никс нямат нищо общо. Майката на Иисус определено не ми помогна да преместя пръстта, за да направя тунела. — Тя повдигна рамене. — Не искам да те обидя, сестро, но така мисля.
— Всеки има право на мнение, Стиви Рей — отвърна монахинята, която изглеждаше спокойна както винаги. — Но трябва да знаеш, че ако не вярваш в нещо, това не означава, че то не съществува. ’
— И аз съм мислил за тази хипотеза и не я намирам за толкова странна — обади се Деймиън. — Спомнете си, че в наръчника за новаци Дева Мария е изобразена като едно от множеството лица на Никс.
— Така ли? — учудих се аз.
Деймиън ме изгледа строго, сякаш искаше да каже: Трябваше да си по-добра ученичка, а после кимна и с най-хубавия си учителски глас продължи:
— Да. Документирано е, че по време на проникването на християнството в Европа светилищата на Гея и Никс са били превърнати в светилища на Дева Мария много преди хората да приемат новата религия и…
Монотонното му говорене беше успокояващо, докато надничах в тунела. Мракът беше плътен и гъст. Само на няколко сантиметра зад Стиви Рей не се виждаше абсолютно нищо. Втренчих се и си представих, че там се крият силуети. Някой или нещо може би се спотайваше на няколко крачки от нас, а ние не знаехме, не и ако не искаше да го видим. И това ме уплаши. Е, добре, но идеята е абсурдна! — помислих си аз. — Това е само тунел. И все пак ме обзе нелогичен страх. За жалост това ме ядоса и ме накара да изпитам желание да отвърна на удара. Ето защо, като всяка тъпа русокоса статистка във филм на ужасите, аз пристъпих в тъмнината. Мракът ме погълна.