Никол сви рамене.
— Там, където искат да бъдат. Следващия път, когато ги видя, ще им кажа, че ти искаш да се върнат в училище.
— Хей, страхотно — пошегува се Къртис. — Хайде всички да се върнем в училище! Сякаш искаме да сме там.
— Вижте, трябва да тръгвам. Слънцето скоро ще изгрее. Но още не съм приключила разговора с вас. И трябва да знаете, че може да доведа другите червени новаци да живеят тук, въпреки че официално ще бъдем част от Дома на нощта. И ако това стане, вие може или да бъдете с нас и да се държите прилично, или трябва да се махнете оттук.
— Защо не държиш смотаните си новаци в училището, а ние да останем тук, защото сега това е мястото, където живеем? — попита Къртис.
Стиви Рей спря. Сякаш й беше втора природа, тя си представи, че е дърво с корени, които растат дълбоко в изумителната невероятна земя. Земя, моля те, ела при мен. Стиви Рей се намираше под земята и беше обградена от нейната природна стихия, затова беше лесно да почерпи сили от нея. Докато тя говореше, земята започна да тътне и да се тресе от силата на гнева й.
— Ще го кажа само веднъж. Ако доведа червените новаци тук, това ще бъде нашият дом. Ако се държите добре, може да останете. Ако не, заминавайте. — Тя тропна с крак и цялото депо се разтресе. От ниския таван на подземието се посипа мазилка. Тримата я изгледаха уплашено. След това Стиви Рей си пое дълбоко дъх, положи усилия да се успокои и си представи, че всичката енергия, която е призовала, изтича от тялото й и се връща в земята. Когато отново заговори, гласът й звучеше нормално и земята не се тресеше. — Вие решавате. Утре вечерта ще дойда пак. До скоро.
Стиви Рей бързо излезе от подземието, мина през лабиринта от чакъл и метални решетки, разпръснати на територията на изоставеното депо, и изкачи каменните стъпала, водещи към паркинга на улицата до някога оживената железопътна гара. Трябваше да внимава, докато търчеше по стълбите. Суграшицата беше спряла и слънцето бе изгряло, но през нощта температурата се беше понижила и почти всичко разтопено отново бе замръзнало.
Тя стигна до колелото и големия покрит вход, където по-рано пътниците се криеха от дъжда, и погледна нагоре.
Сградата изглеждаше страшна. Зи обичаше да я описва като нещо от Готъм Сити. Стиви Рей си помисли, че по-скоро е като „Блейд Рънър“ и „Ужасът в Амитивил“. Не че не харесваше тунелите под сградата, но в каменната фасада със странната й смесица от „Арт Деко“ и техно дизайн имаше нещо, което я плашеше.
Разбира се, отчасти чувството на страх се дължеше на факта, че небето вече беше започнало да просветлява. Впоследствие, като си припомняше събитията, Стиви Рей стигаше до извода, че това би трябвало да я спре. Тя можеше да се обърне, да слезе по стълбите, да се качи в колата, която беше взела от училището, и да се върне в Дома на нощта.
Стиви Рей обаче се насочи право към съдбата си, както би се изразила Зи, и после нещата адски се объркаха.
Тя знаеше за витото стълбище в главната част на депото, което водеше към кулите. Стиви Рей бе изследвала всичко през седмиците, докато живееше там. Но нямаше начин отново да влезе в сградата и да рискува някой червен новак да не спи, да се разхожда там, да я види, да я разпитва… и да открие истината. Резервният й план я заведе до дървото, което някога бе служило за украса, но отдавна бе израснало извън бетонния кръг и корените му бяха пробили замръзналата земя под паркинга и му бяха позволили да израсне по-високо, отколкото трябва. Тъй като беше без листа, Стиви Рей нямаше представа какъв вид е дървото. Знаеше само, че клоните му стигат до покрива на депото, близо до първата от двете кули на фасадата на сградата, и че е достатъчно високо за нея.
Тя се приближи бързо до дървото, подскочи и се хвана за най-близкия клон, а после започна да се катери, докато стигна до ствола. Оттам Стиви Рей продължи нагоре и благодари на Никс за увеличената си сила на червен вампир, защото ако беше обикновен новак или може би дори вампир, тя никога нямаше да се справи с коварното катерене по хлъзгавото голо дърво.
Стиви Рей стигна догоре и скочи на покрива на сградата. Не губи време да поглежда в първата кула. Свинарчето беше казало, че Репхайм е в онази, далеч от дървото. Тя хукна към другия край, качи се в кулата и надникна в кръглото отворено пространство.
Той беше там. Свит в ъгъла на кулата, Репхайм лежеше неподвижно и кървеше. Без да се колебае, Стиви Рей прехвърли крака през каменния парапет и се спусна на пода, който се намираше на метър и половина долу.
Репхайм се беше свил на кълбо и държеше ранената си ръка със здравата. Някой беше разрязал кожата на раменете му, откъдето Къртис очевидно бе пил от него, макар че не си беше направил труда да затвори раната. Малкото помещение беше изпълнено със странната миризма на нечовешка кръв. Превръзката на обездвиженото му крило се беше разхлабила и окървавените хавлии висяха на тялото му. Очите му бяха затворени.