— Винаги ще бъде така, Зи. — Той ме целуна нежно. — Добре, ще те оставя сама, защото си изцапана със сълзи и сополи. И докато ти се измиеш, аз ще намеря Старк, ще му кажа, че е ревнив тъпак, и може дори да го фрасна.
— Да го фраснеш?
Хийт повдигна рамене.
— Това кара момчетата да се почувстват по-добре.
— Не и ако те получават ударите.
— Хубаво. Тогава ще потърся друг, когото да фрасна. — Той бързо повдигна вежди няколко пъти. — Очевидно не искаш да насиняват красивото ми лице.
— Ако намериш Старк, ще го доведеш ли в стаята на Афродита?
— Така смятам. — Хийт разроши косата ми. Обичам те, Зи.
— И аз те обичам, но много мразя, когато разрошваш косата ми.
Той се ухили през рамо и тръгна да търси Старк.
Наистина се чувствах по-добре. Седнах на пейката, отново издухах носа си, избърсах очите си и се втренчих в далечината. Едва после осъзнах какво гледам и къде седя. Това беше пейката от един от първите ми сънища е Калона. Беше монтирана на хълм и оттам виждах над огромната стена, която опасваше острова. Гледах осветения площад „Сан Марко“, който приличаше на вълшебна страна на чудесата в зимната нощ. Зад мен беше дворецът „Сан Клементе“, целият осветен и блестящ, а вдясно беше старата катедрала, превърната в зала на Висшия съвет. Но аз не виждах всичката тази красота… власт и величие около мен, защото бях прекадено погълната в себе си.
Може би и затова не виждах истинската същност на Калона.
Знаех какво ще каже Афродита — че аз правя така, че лошото видение да се сбъдне. Може би тя беше права.
Вдигнах глава, втренчих се в нощното небе и се опитах да видя луната през пластовете облаци. И после се замолих.
— Никс, нуждая се от теб. Объркана съм. Моля те, покажи ми нещо, което ще ми изясни въпросите. Не искам да обърквам нещата… отново…
ЧЕТЕРИЙСЕТА ГЛАВА
Хийт
Хийт се запита дали Зоуи съзнава, че разбива сърцето му. Не искаше да бъде далеч от нея. Напротив, искаше още от нея. Проблемът беше, че искаше най-доброто за нея. Още от началното училище. Той си спомняше деня, в който се влюби в нея. Майка й беше ядосана и я бе завела при една приятелка, която работеше в салон за красота за момичета. Двете бяха решили, че ще бъде страхотно, ако подстрижат дългите черни коси на Зи. На другия ден тя се появи в училище със съвсем къса коса, която стърчеше и изглеждаше бухнала. Всички деца шушукаха и й се смееха. Големите й кафяви очи бяха огромни и уплашени и Хийт си помисли, че никога не е виждал по-красиво момиче. Той й каза, че харесва косата й… пред всички, в столовата на обяд. Зи имаше такъв вид, сякаш щеше да се разплаче, но Хийт занесе подноса с храната й на масата и седна при нея, въпреки че не беше престижно да седи до момиче. В онзи ден Зи направи нещо със сърцето му, И оттогава не беше преставала да го прави. И сега Хийт щеше да намери човека, който притежаваше част от сърцето й, защото така беше най-добре за Зоуи. Той прокара пръсти през косата си. Някой ден всичко това щеше да свърши. Зи щеше да се върне в Тулса и макар че през повечето си време щеше да бъде в Дома на нощта, щеше да бъде с него, когато може. Пак щяха да ходят на кино. Тя щеше да го гледа как играе футбол с отбора на Оклахомския университет. Всичко щеше да бъде нормално отново или поне доколкото можеше да бъде нормално. Хийт щеше да чака дотогава. Щом тези щуротии с Калона се оправеха… а Зи щеше да ги оправи, Хийт беше убеден в това, нещата щяха да потръгнат. Неговата Зи щеше да се върне. Или толкова от нея, колкото тя можеше да му даде. И това щеше да му бъде достатъчно.
Хийт тръгна по пътеката, която водеше извън двореца, и продължи в посоката, в която се беше отправил Старк. Той се огледа, но не видя друго освен голямата каменна стена вляво и парк, пълен с живи плетове, високи колкото него. Хийт разгледа парка, докато вървеше, и установи, че живите плетове образуват кръгъл, преплетен мотив. Реши, че е старинен лабиринт, и си спомни легендата от гръцката митология за Минотавъра на острова на някакъв богат цар, чието име нямаше начин да си спомни.
По дяволите, той осъзна колко е тъмно едва когато се отдалечи от светлините на двореца. Беше толкова тихо, че се чуваше плискането на вълните от другата страна на каменния зид. Хийт се запита дали да не извика името на Старк, но реши, че като Зи, и воинът се нуждае от малко самота.
Всичките тези вампирски истории му идваха в повече и беше нормално да му трябва време да ги обмисли. Не че Хийт не можеше да се разбира със Старк и другите вампири. По дяволите, Хийт дори харесваше някои вампири и новаци. Всъщност Старк беше свестен. Само Калона объркваше нещата.