Силите му очевидно привършваха и очите му се затваряха, но думите й го накараха отново да ги отвори. Стиви Рей забеляза, че някакво чувство променя изражението му, но лицето му беше толкова чуждо и различно от всичко или всеки, е когото бе свикнала, че не можеше да го разгадае. Черната му човка се отвори, сякаш се приготви да каже нещо, но вместо да заговори, гарванът-демон стисна очи и изстена. Звукът беше изпълнен с напълно човешка агония.
Стиви Рей пристъпи към него. Очите му се отвориха отново и макар че бяха изцъклени от болка, тя видя, че аленият му поглед е фокусиран в нея. Стиви Рей спря и заговори бавно и ясно.
— Ето какво ще се споразумеем. Ще донеса вода и превръзки, но не се чувствам много страхотно да идвам тук. Искам да ми обещаеш, че няма да направиш нещо, което няма да ми хареса.
Този път Стиви Рей забеляза, че чувството в червените му човешки очи е изненада.
— Не мога да се движа — едва отвърна гарванът-демон. Беше очевидно, че му е трудно и да говори.
— Значи имам думата ти, че няма да ме ухапеш или да ми направиш някакво друго неприятно нещо?
— Имаш я.
Гласът му стана гърлен и думата завърши със съскане, което не окуражи Стиви Рей. Тя обаче се изпъчи и кимна, сякаш той не бе прозвучал като змия.
— Хубаво. А сега, да видим какво можем да направим, за да се почувстваш по-добре.
И после, преди да вразуми проклетата си глава, Стиви Рей тръгна право към него. Пусна хавлиите и мъха до него и по-внимателно остави кофата с вода. Той наистина беше огромен. Тя бе забравила това или може би по-скоро го беше избутала далеч от паметта си, защото беше доста трудно да „забрави“ големината му. Не беше много лесно да го довлече до бараката, без Ерик, Далас, Хийт или някой друг да я види, въпреки че птицечовекът беше изненадващо лек за размерите си.
— Вода — дрезгаво промълви той.
— Да, разбира се! — Стиви Рей подскочи и се засуети с дръжката на черпака. Но тъй като беше смутена и капнала от умора, го изпусна. Наложи се да го вземе отново, избърса го с хавлия и най-после го потопи във водата и се приближи до гарвана-демон. Той се размърда немощно и се опита да вдигне ръка, но усилието го накара отново да изстене. Ръката му увисна встрани от тялото, безполезна като счупеното му крило. Без да се замисля какво прави, Стиви Рей се наведе, нежно повдигна раменете му, наклони назад главата му и допря черпака до човката му. Той започна да пие жадно.
Щом утоли жаждата си, тя му помогна да легне по-удобно, но първо сложи хавлия под главата му.
— Нямам с какво друго да почистя раните ти освен с вода, но ще направя всичко възможно. А, донесох и малко мъх. Ще помогне за раните ти. — Стиви Рей не си направи труда да обясни, че няма представа откъде знае, че мъхът ще се отрази добре на раните му. От време на време получаваше такава информация… неизвестно откъде. В един миг не знаеше нещо, а в следващия беше сигурна как да го направи, например да запушва рана. Искаше й се да мисли, че Никс й шепне напътствия, така както съветва Зоуи, но истината беше, че не знаеше със сигурност дали е така. — Избирам доброто пред злото… — измърмори Стиви Рей под носа си и започна да разкъсва на ивици едната хавлия.
Птицечовекът отвори очи и я погледна учудено.
— Не ми обръщай внимание. Говоря си сама. Дори когато не съм сама. Нещо като собствен вариант на терапия. Тя млъкна и го погледна. — Ще боли. Ще внимавам, но имаш доста рани.
— Давай каза гой с онзи изпълнен с болка глас. който звучеше твърде човешки, за да излиза от такова нечовешко на вид същество.
— Добре. Започваме. — Стиви Рей работеше колкото може по-бързо и внимателно. Дупката в гърдите му беше страшна. Тя я изми с вода и извади съчките и другите боклуци. Перата му правеха работата й изключително странна. Под тях имаше гърди и кожа, но пак беше адски странно! Той имаше перушина, а отдолу Стиви Рей намери малки черни пухчета, меки като захарен памук на панаир.
Тя се вгледа в лицето му. Гарванът-демон отново беше отпуснал глава на хавлията. Очите му бяха затворени и дишаше повърхностно и неравномерно.
— Съжалявам. Знам, че те боли.
Единственият му отговор беше сумтене, което, колкото и да беше иронично, му придаде още по-човешки облик. Беше известно, че сумтенето е главният метод на общуване на мъжете.
— Добре. Мисля, че си готов за мъха. — Стиви Рей говореше. за да успокои своите нерви, а не неговите. Тя откъсна част от мъха и внимателно я сложи в раната. — Сега, след като не кърви толкова много, не изглежда зле. — Стиви Рей продължаваше да бъбри, въпреки че птицечовекът не отговаряше. — Ще трябва малко да помръднеш. — Тя го пре-търколи по корем, за да стигне до останалата част на раната. Той притисна лице в хавлията и сподави поредното си стенание. Стиви Рей заговори по-бързо, защого не й беше приятно да го слуша как охка. — Изходната рана на гърба ти е по-голяма, но не е толкова замърсена, затова няма да я почистваме дълго. — Тя сложи по-голямо парче мъх и после насочи вниманието си към крилата. Лявото беше прибрано плътно до гърба му. Не изглеждаше ранено. Дясното обаче беше друга история разкъсано и окървавено и висеше безжизнено до тялото му. — Е, време е да призная, че тук съм напълно извън зоната си на удобство. Раната от куршум беше неприятна, но поне знаех какво да направя… донякъде. Крилото ти обаче е друго нещо. Нямам представа как да ти помогна.