— Завържи го за мен. Използвай ивици плат. Гласът му беше сериозен. Той не я погледна и държеше очите си затворени.
— Сигурен ли си? Може би не трябва да го пипам.
— Боли… по-малко… ако е завързано.
— По дяволите. Е, добре. — Стиви Рей започна да накъсва друга хавлия на дълги ивици и да ги завързва една за друга. — Ще наместя крилото на гърба ти в същото положение като другото. Така ли?
Гарванът-демон кимна.
Тя затаи дъх и повдигна крилото. Той потрепери и изохка. Стиви Рей го пусна и отскочи назад.
— Мамка му! Извинявай. По дяволите!
Очите му се отвориха леко и птицечовекът я погледна.
— Направи го.
Тя стисна зъби, наведе се напред и без да обръща внимание на сподавените му степания на болка, намести счупеното крило в положение, което смътно напомняше здравото крило, а после, без да спира да си поеме дъх, рече:
— Трябва да се надигнеш малко, за да го завържа.
Стиви Рей усети, че тялото му се напрегна. Той се надигна на лявата си ръка и се наклони на една страна. Тялото му беше достатъчно далеч от пода на бараката и тя успя бързо да увие ивиците плат около него и да пристегне крилото.
— Добре. Готово.
Гарванът-демон се отпусна на земята. Тялото му трепереше.
— Сега ще превържа глезена ти. Мисля, че и той е счупен.
Той отново кимна.
Стиви Рей накъса още ивици и стегнато уви глезена му, който изглеждаше изненадващо човешки, точно както си спомняше как треньорът по волейбол превърза навехнатия глезен на съотборничката й, когато учеше в гимназията „Хенриета“, домът на отбора „Бойните кокошки“. Бойни кокошки? Е, добре, талисманът на родния й град беше глупав, но в онзи миг я порази като супер смешен и тя трябваше да прехапе устни, за да сподави истеричния си кикот. За щастие се овладя, след като си пое дъх само два пъти, и успя да го попита:
Ранен ли си сериозно на друго място?
Той рязко поклати глава.
— Хубаво, тогава ще престана да те човъркам, защото мисля, че се погрижих за най-лошото.
Птицечовекът кимна и Стиви Рей седна на пода до него и избърса треперещите си ръце в една от останалите хавлии. Погледна го и се запита какво още да направи.
— Ще ти кажа едно. Надявам се, че няма да ми се наложи да намествам друго счупено крило до края на проклетия си живот.
Той отвори очи, но не продума.
— Беше ужасно. Крилото боли повече от счупена ръка или крак, нали?
Стиви Рей говореше, защото беше нервна, и не очакваше, че гарванът-демон ще отговори, затова се изненада, когато той промълви:
— Да.
— И аз така си помислих продължи тя, сякаш бяха нормални хора, които водят обикновен разговор.
Гласът му все още беше немощен, но, изглежда, му беше по-лесно да говори и Стиви Рей предположи, че обездвижването на крилото наистина е спомогнало за отслабването на болката.
— Нуждая се от още вода.
Разбира се. — Тя грабна черпака и се зарадва, че ръцете й са престанали да треперят. Този път гарванът-демон успя да се надигне сам и да отметне назад глава. Тя трябваше само да излее водата в устата или човката му — каквато и да беше правилната дума.
Стиви Рей реши да събере окървавените парчета хавлия и да ги изнесе от бараката. Обонянието на червените новаци не беше остро като нейното, но и не беше недоразвито като на обикновените новаци. Тя не искаше да рискува някой от тях случайно да надуши кръвта там. Претърси набързо бараката и откри големи торби за градински боклуци, където натъпка парцалите. Не беше използвала три от хавлиите и без да се замисля, ги разпъна и покри гарвана-демон.
— Ти ли си Червената?
Гласът му я накара да подскочи. Очите му бяха затворени и той беше толкова тих, докато го почистваше и превързваше, че Стиви Рей предположи, че е заспал или може би припаднал. Сега обаче човешките му очи отново бяха отворени и я гледаха.